Вероника Рот поставя основите на една изцяло нова вселена със „Смъртни белези“

Изминаха няколко дни откакто прочетох книгата, а още не мога да взема крайно решение за нея. Не мога дори да си събера мислите за едно ревю. Толкова дълбоко объркана съм, буквално на ръба между „харесва ми“ и „ами… можеше и по-добре да е“. Предполагам и двете описват дилемата в душата ми напълно подходящо. В никакъв случай не искам това ревю да се възприема като „хейт“ или като нападка срещу книгата, защото имам и доста положителни впечатления от новата вселена на Рот, но и както казах останах напълно изгубена в развиващото се действие.

Ще започна с това, което ми хареса – хареса ми новият, оригинален свят на Рот. Представена ни е реалност, в която хората живеят главно на девет планети-нации, пътуват с кораби из космоса, черпят сили от т.нар. Поток и целият им живот е обвързан с природата около тях по един или друг начин. Някои от хората притежават дарби – проявления на силата на Потока в телата им под една или друга форма. А тези с проявена дарба пък научават Ориста си – неизменната съдба, която ще ги сполети в неопределен момент от бъдещето. Потокът, както го разбрах аз, е магическото проявление на млечния път, оцветен в цветовете на дъгата (сериозно, така си го представях всеки път, когато Рот се опитваше да му даде някакво физическо описание). Потокът е и източник на енергия за популацията на планетите-нации. В същото време обаче технологичното развитие е напреднало със светлинни години, но и все още има много мизерстващи страни и народи, а границата между бедни и богати е прекалено изострена и чувствителна.

„Елитът на Шотет е преградата на брат ми срещу евентуален бунт – обясних, разгорещявайки се още повече. – И той възнаграждава предаността им с лекарства, храна и лукс, каквито никой друг не получава. Без тяхната подкрепа ще загине. И тъй като нося същата кръв, умирам с него. Така че не… не съм се впускала в благородна мисия да спася болните и бедните на Шотет!“

Земята изобщо не фигурира в историята под каквато и да било форма. Вместо това действието се развива главно на планетата Тувхе, населявана от два враждуващи помежду си народа, всеки вярващ във варващината на другия. Разделени са от Границата или перестата трева. Официалната власт се държи от тувхийците и техните оракули, които са способни да виждат бъдещето и хилядите му вариации едновременно. Шотетците, вторият народ населяващ Тувхе, се борят за независимост и признаване на идентичността. Народът представлява съвременна версия на спартанците по мое мнение с психиката на номадци, които искат да се установят на едно място. Но шотетците са твърде воинствено настроени, а наранената им национална гордост ги прави лесни за манипулиране от управляващото ги семейство Ноавек, така че да извършват набези срещу мирните Тувхийци. Едновременно с това обаче шотетците са представени и като жизнерадостен народ, вярващ в обновяването и възкресението на старото, въздигането на новото от пепелта на миналото. Всяка година най-младите и опитни бойци заминават на странстване в космоса, следвайки Потока, за да кацнат на някоя планета и да се поровят сред „боклуците“ й, събирайки все още приложими на практика предмети, вдъхвайки им нов живот. Така виждаме двете страни на една монета и свободно можем да вземем решение на чия страна да застанем в този междупланетен конфликт. И все пак жестокостта и суровостта на шотетците като че ли е открито подчертана в разказа, сякаш манипулациите на Ноавек са се простряли отвъд границите на Воа и поданиците му.

Хареса ми и стила на разказ в книгата – от две гледни точки едновременно, едната от името на Сайра, другата от впечатленията на Акос. Имаше и едно характерно прескачане във времето на действието, което в първия момент съвсем те хвърля в джаза и се чудиш какво се случва, но постепенно единият или другият герой ни разкрива части от изгубеното време. Така действието хем успява да продължи плавното си развитие напред без да изпада в излишни обяснения, хем получаваме и проблясъци към миналото и научаваме различни тайни всеки път. „Смъртни белези“ поддържа у читателя едно нисковолтово напрежение през цялото време, което допълнително спомага за смесените ми чувства, но за това – малко по натам.

Едно последно нещо, преди да продължа с анализа на книгата – забравих да спомена една много важна и ключова, поне за заглавието, подробност около шотетския народ, една традиция, която отвън изглежда варварска и направо богохулствена, но за посветените е израз на почит. Говоря именно за смъртните белези, резките по ръцете на шотетските воини, които бележат всеки отнет от тях живот. Бележат загубата на един живот, а не триумфа над убийството. Или поне така вярва Сайра, така ми се иска да вярвам и аз.

И така, след това дълго встъпление в новия свят на Рот, идва време да ви разкажа и малко за героите. Сайра е най-малкото дете в семейство Ноавек, но и притежава може би най-тъмната дарба, проявявала се досега. В тялото й се движат сенки, черни като нощта, които причиняват болка не само на всеки, докоснал се до голата кожа на момичето, но и на самата нея. Това я изолира, прави я чудовище в очите на околните, особено след като баща й и брат й я превръщат в свое лично оръдие за изтезания и налагане на контрол. Сайра е мнителна, отбранителна и твърде самотна, за да си признае дори пред себе си. Но когато идва Акос, а собствената й кръв преминава всякакви граници в отношението си към нея, две чувства карат Сайра да обърне живота си на сто и осемдесет градуса и да промени из корени вярванията и убежденията си – любовта и жаждата за мъст. Поредната доза противоречивост в тази книга, но този път виждам градиращия елемент 🙂

„Беше като тихоцвет – съставена от сила и безброй възможности. Способна и на добро, и на лошо в равни дози.“

Акос е един образ, обгърнат в мистерия за мен. И то не за друго, а защото в него се сблъскват две личности, които са напълно несъвместими една с друга и все пак успяват да съжителстват заедно през по-голямата част от времето. В началото Акос ни е представен като едно тантуресто, срамежливо дете. След това го виждаме единствено през очите на Сайра за една голяма част от историята, а това, което вижда тя, е пречупен младеж, който все още таи напразната надежда да се измъкне от ористта си. След това представата ни за Акос се допълва от разказите на двамата герои, докато в един момент не осъзнаем, че насреща ни стои висок, снажен, умел воин, с милосърдно сърце и миролюбив дух. Човек, принуден да води война, готов да отнеме живот, но и да оплаче загубата му горчиво след това. Акос е машина за убиване, който единствено иска да живее в мир и спокойствие. А иронията е, че опознавайки Сайра, знанието за ористта му вече не му се струва така непосилно бреме, а бъдеще, което очаква с нетърпение. Неговата дарба е уникална, способна да неутрализира силата на Потока, независимо под каква форма, и това се оказва изключително полезно не само за централния сюжет, но и за много други малки сцени по време на развоя на събитията.

„Знам какво е да се превърнеш в нещо, което мразиш. Знам колко боли. Но животът е пълен с болка. – Очите й се изпълниха със сенки, сякаш доказвайки твърдението й. – А твоята способност да я преодоляваш е по-голяма, отколкото си мислиш.“

Айджа е една мишка за мен. Съпоставен с брат си и неговите неволи, Айджа е слабохарактерен и твърде лесно податлив на манипулации. Всеки реагира различно по време на болка, но Айджа решава да се предаде, вместо да стисне зъби и да се бори до край, както правят Акос и Сайра. Затова може би са такава добра комбина с Ризек Ноавек – братът на Сайра и суверенът на Шотет. Ризек от друга страна е страхлив владетел, свикнал да се крие зад елитното си обкръжение, зад личната си охрана, дори зад сестра си, само и само да не се изправи лице в лице с болката – чужда и собствена. Отчаян да пренапише собствената си съдба, той обръща света, за да постигне целта си без оглед над това колко мъка и нещастия предизвиква по пътя си. Затова положението, в което изпадат двамата братя в края на историята, ми се струва напълно справедливо и разумно.

Майката на Акос – Сифа Кересет – е жена, изтъкана от тайни, интриги и скрити послания. Като действащ оракул на Тувхе тя е длъжна да поставя общото благо, благото на народа, над собственото си щастие. Но това съвсем не й пречи да заплете толкова сложен план, че да осигури отмъщение за разбитото си семейство без да нарушава хода на събитията, които трябва да доведат до спасяването на Шотет, а и на цялата галактика, от тиранията на Ризек Ноавек.

Киси, сестрата на Акос, е милосърдно девойче, чиято дарба й помага да внася баланс и равновесие там, където чувствата започват да набират превес. Макар да е най-голямото от децата Кересет, тя е представена като най-крехкото и нежно цвете в семейството, докато в същото време е умиротворител по неволя. Ето защо така добре си пасват с канцлера на Тувхе, Исае Бенесит, която е твърда и непреклонна като стомана, сурова и студена като северната половина на планетата, която управлява, и все пак справедлива и праведна – все качества, необходими на един добър лидер. Дали обаче ще успее да преглътне предателството на средното дете Кересет, както и своеволието на Сайра, предстои тепърва да разберем.

В историята се появят още т.нар. изгнаници и ренегати, всички част от съпротива, насочена срещу управлението на семейство Ноавек. Предполагам тяхната роля предстои да бъде разгърната в идните части на поредицата.

Дойде време да си излея и мъката от прочита на тази история. Както казах и преди, забележките ми в никакъв случай не са с цел нападка и обида, а са израз на искреното ми объркване. Много от елементите в историята, които са основополагащи и ключови, не бяха добре обяснени според мен. Няма как да създадеш нова реалност, нови светове, нови народи, и да не обясниш подробно, нагледно и разбираемо що е то:

  • Ледоцвет? Тихоцвет? – успях само да разбера, че са растения, от които се приготвят респективно гориво и лекарство, но как точно виреят в студа, как изглеждат, защо имат такива приложения в бита на хората, не става ясно;
  • Изит? – това очевидно е някаква мерна единица, но за какво – разстояние, време, количество? Отново не става ясно…
  • Брониран? – що за животно е това? Окей, шотетците си правят броните от кожата на Брониран и убийството му е знак за възмъжаване в армията, но само чуваме името му и един път не виждаме на практика това същество, нито научаваме историята му. Получаваме само бегъл поглед на физическите му белези при завръщането на Акос и компания във Воа;
  • Жар-камъни? – очевидно източник на топлина и светлина, но за пореден път – от къде, за Бога, са се взели, как работят, дори какво представляват – нищичко…
  • Фензу? – някакви насекоми, които излъчват светлина, предимно синя. Светулки? И как отглеждаш светулки, по дяволите? Във ферми?!
  • Переста трева? – още едно растение, за което знаем единствено, че предизвиква халюцинации, но пък някои хора си го втъкават в дрехите. Нужно ли е да питам дори що за животно е това „переста трева“?…
  • Енергията, която тече през космоса, очевидно има форма и цвят и се нарича Поток. Но този Поток изненадващо много ми прилича на Силата от StarWars. Особено когато вкараха в историята и мечовете на Потока, които – забележете – се изключват! И този Поток има силата да дарява хората с дарби, да ги направлява като митично Божество, че дори да бъде впрегнат под формата на електричество в космическите кораби… тук вече мигам на парцали…

„Смъртни белези“ е една пленителна история, завладяваща дори, с интересен сюжет, активно развитие и бурно дейтствие. И въпреки това е така скучна и тегава за четене. Определено не смятам, че Вероника Рот е разгърнала пълния си потенциал с първата книга от новата си поредица. Стартът определено не е така силен, както при „Дивергенти“. Ако трябва да определя какво точно й липсва на историята, то това би било дух – пълно е със сурови определения от новия свят, със заучени фрази и философии, сложени на ключови места, за да предизвикат реакция у читателя, с банални драми и предвидливи обрати, но го няма духа на бунтарството, на описваните отчаяние и загуба, на любовта дори. Макар че ще призная, че Рот отново е положила основите на една силна романтична връзка в лицето на Сайра и Акос. Двамата се допълват идеално и си помагат взаимно там, където единият изостава от другия. Обаче много ме издразваха като тъкмо разпалят страстите и все се намери някой да ги прекъсне и цялата магия отиде, дето се вика. Финито! Е, успяха да си разменят по някоя и друга красива дума между целувките, и това е някаква утеха предполагам 🙂

Ще ми се да разбера каква ще е по-нататъшната съдба на героите и въпреки значителното количество забележки със сигурност ще прочета и останалите части на поредицата веднага щом излязат от печат. Талантът на Рот съвсем не е за подценяване и съм сигурна, че много от образувалите ми се загадки ще се разкрият постепенно и накрая резултатът ще е също толкова зашеметяващ, колкото беше и в „Дивергенти“! Така че в заключение ще кажа само едно: to be continued…

Огромни благодарности на издателство Егмонт за предоставената възможност ❤❤❤

~ * ~

Оценка на книгата:

Един коментар

Оставете коментар

%d блогъра харесват това: