„Къща от стъкло“ ни показва грозната страна на… ами на живота

Това е книга… това е книга с грозна история, с грозни герои и грозните им действия, извършващи шокиращи неща, довеждащи до шокиращи реакции у читателя. И казвам това с най-добрия смисъл, който можете да вложите в тези думи. Това е четиво, тооолкова различно от предпочитаните от мен заглавия, че бях не просто като в небрано лозе, бях като застреляна. О, пропуснах да отбележа леко психарския мотив, лъхащ между страниците. Невъобразима каша от внушения, нали? Историята носеше малко от атмосферата на книги като „Момичето от влака“ и „За да си спомня“, но така също ми напомни и за един филм с Джим Кери – „Шоуто на Труман“, където главният герой бе изпаднал в подобна на семейство Стоун ситуация. И накрая си спомних за един научнопопулярен филм по Нешънъл Джиографик, изучаващ в подробност човешкото тяло от раждането до смъртта. Тук, подобно на шоуто на Итън Оувърбийй „Живот и смърт“, филмът завърши със смъртта на един болен човек, но всичко бе представено с толкова много такт и дискретност, та да се избегне шокът напълно и в същото време да се запази образователната цел на предаването. И бе направено толкова добре, че дори едно дете (аз) да го разбере. „Къща от стъкло“ има по малко от всичко споменато до тук и в същото време е толкова уникална история, че чак ви спира дъха!

Нека се обоснова зад думите „грозна история“. Първо искам да похваля майсторството на Влахос в проучването и представянето на толкова разнообразни теми в историята си – авторът ни представя научни термини и в същото време им придава човешки черти и нрави, за да можем по-лесно да възприемем случващото се; запознава ни с живота на геймърите и по-конкретно на виртуалния свят на World of Warcraft и го прави толкова добре, че почти ме убеди да проиграя и аз тази игра; получаваме и неподправен, нефилтриран и нецензуран поглед зад кулисите на телевизията и моралните задръжки (или по-скоро липсата на такива) на работещите в нея; Влахос успява и да ни даде поглед зад личността на всеки от героите си, включително и на мултиформения глиобластом в напреднал стадий (накратко Глио). Но това, което най-много ме изуми и което ме кара да обявя историята като грозна в най-добрия смисъл на думата, е суровата истина на събитията, които описва авторът. Жестоката реалност в телевизията, сред висшето богаташко общество, както и сред най-обикновените хора. Да започнем с Джаред, чийто разпадащ се мозък решава първо да пусне собствения си живот на търг (!), а след това да подпише договор с телевизионна компания без дори да си направи труда да го прочете или да се посъветва със семейството си. Минаваме през участниците в търга и най-вече богаташкото синче Шърман Кингсбъроу, толкова разглезен, отегчен от богатството и еднообразния си живот, че решава да убие Джаред в собствения му дом пред десетки камери, превръщайки деянието си в поредното си „приключение“. Случката за щастие не завършва толкова трагично и все пак размислите на Шърман и липсата му на всякаква емпатия, та дори и капка съвест, тотално ме шокираха. Тук не мога да не спомена и сестра Бенедикт, която не само е самото въплъщение на ограниченото мислене и отживелите разбирания, но е и толкова консервативна и късогледа за света, че сама пада в капана на „дявола“. Двамата с Шърман толкова си приличаха по „изкуплението“ на греховете си, че чак бяха смешни – и двамата извършват зловредни деяния, едни по-жестоки от други, но и двамата вярват, че с едно благотворително дело или няколко молитви греховете им ще изчезнат от черните списъци. Тяхната „доброта“ и перфектен имидж са само повърхностни и служат за замазване на очите на околните, а покаянията им служат само за приспиването на собствената им съвест. И дотолкова са изпаднали в самозаблуда, че дори в края на историята се чувстват като жертви на съдбата.

Сестрата се възприемаше за стояща доста над примитивните инстинкти, като копнежите по нещо и материалните увлечения, но в края на краищата… и тя бе само човек. И в някои дни едното или другото подръпваше съзнанието й. Като млада послушница тя си признаваше тези неща в изповед, но покаянието беше винаги едно и същщо: няколко „Аве Мария“, няколко „Отче наш“ – и душата й бе пречистена.

И така, стигаме до Итън Оувърбийй, за когото нямам думи да опиша колко нелепо същество е. Той е от онези корпоративни акули, които са готови на всичко, за да достигнат върха на пирамидата, за да получат още и още власт. Той е от онези хора, които ще се възползват от затрудненото положение на един умиращ човек, вместо да се опитат да облекчат оставащото му време (като например Хейзъл Хак). Малките частички лична история на героя бяха достатъчни, за да подкрепят представата ни за него, която и без това вече се оформя от настоящите му действия. Итън е хищник във всяко значение на думата и хората, които работят за него, които работят за телевизията, не са по-различни. Останах отвратена от доминантното му отношение към страдащото семейство Стоун и особено към женската част, от превземането на животите им, от нахлуването му в личното им пространство, от манипулациите и лъжите на телевизията му. Случката със иззетите телефони и компютри на семейството, или пък това, че мъжете от екипа му гледат на скритите в банята камери как жените се къпят, как децата се къпят (!), направо разтърси моралната ми етика. Та затова казвам, че историята е грозна, когато в същото време е толкова красива в оригиналността си.

Трябва да й се признае на Джаки, че се бори със зъби и нокти срещу едно чудовище и успя да спечели надмощие, дори да излезе победител от цялата тази телевизионна каша. Борбата на семейство Стоун със АТМ отнема всичките им сили и те не получават възможността да скърбят или пък да изпратят обичния Джаред в Отвъдното подобаващо. Вместо това семейната им драма се превръща в забавление за милиони зрители и в една непрестанна битка за свобода. В нещо грозно и обидно. В нещо, довело Диърдри до ръба на убийство. Но за щастие несгодите, през които преминават жените Стоун, ги правят в пъти по-силни, по-сплотени и по-готови за живота от всякога. Както се казва „Всяко зло за добро“ и в случая доброто идва под формата на свобода, пет милиона долара и среща с неочакван приятел.

Епилогът на историята ни разкрива по малка част от бъдещето на всеки герой и смея да твърдя, че всички са си получили заслуженото. Не бих могла да се надявам за по-добър развой на нещата, освен може би за обстоятелствата около смъртта на Джаред, но предполагам това бе неизбежното зло последствие от цялата драма, развихрила се в живота на Джаки. А самият край на историята оставя читателя изправен в леглото (или пък дивана, зависи къде четете) с широко отворени очи, защото – ама наистина ли?!

Равносметката е ясна – ако животът ти бъде преобърнат с главата надолу няколко пъти, то „означава ли това, че светът пак е с правилната страна нагоре“? Но светът и животът са си просто това, което са.

Животът – разбираше той сега – беше само онова, което направиш с него.

И може би още една финална поука, която на мен лично адски ми допадна:

Макар времето да не лекува задължително всички рани, то все пак осигурява на хората достатъчно „съединителна тъкан“, за да спомогне за затварянето им и да им позволи да продължат напред.

В заключение ще кажа само, че това за мен е една доста поучителна история и доста сурова книга, която обезателно трябва да се прочете от всеки, търсещ истината зад простите, ежедневни неща, с които сме свикнали – телевизия, игри, чат, училище, семейни отношения. Защото всичко е еднакво и всичко е различно навсякъде, но болката и скръбта са универсални и няма нищо по-човешко от това да бъдеш човек. Но, за Бога хора, бъдете добри хора!…

Искрено благодаря на издателство Егмонт за предоставената възможност! ❤❤❤

~ * ~

Оценка на книгата:

Оставете коментар

%d блогъра харесват това: