Би ли подал ръка на някой, когото никога няма да срещнеш?…

Една наистина вдъхновяваща и изпълнена с душевна сила история. Дори леко шантава, бих добавила. В един момент малко се зачудих дали, ако X-men елементът беше водещ, нямаше да е още по-добре, но и така книгата си бе завладяваща, поучителна и много трогателна. Лия Томас умее да разказва през очите на двама различни героя. Умее да вплита толкова разнородни на пръв поглед елементи, че човек да се запита „Ама това какво прави тук?!“, но после да си каже „Хм, да, има логика…“. Но най-вече успява да ни предаде чувствата и емоциите, които изживяват Оли и Мо, докато се борят с ограниченията, наложени им от обществото, семейството, та дори от собствените им тела.

Историята започва с една обикновена размяна на писма между две момчета, намиращи с в различни точки от света, но все пак свързани помежду си по толкова много параметри – и двамата живеят изолирано, единият физически, а другият емоционално; и двамата са асоциални до степен на тотална „темерутщина“; и двамата имат сложни взаимоотношения със своите майки; и двамата се страхуват от света навън. Но и са любопитни. Наранени и все пак търсещи изкупление, надежда, търсещи мир. И макар Оли да се шегува, че са част от свръхсекретен експеримент, дал им суперсили и направил ги супергерои, мирът, за който се борят така отчаяно, всъщност започва отвътре, в собствените им сърца. О, да, имат и още нещо общо помежду си – и двамата са умирали. Буквално, тип „права линия и единия крак в гроба“ умирали.

И така, обикновената ни история бързо се оказва необикновена с разкриването на „алергията“ на Оли и „недъга“ на Мориц. Оли не може да живее покрай нищо, което съдържа и най-малката искра електричество. Тялото му, зрението му, възприемат опасните електрони като експлозия от цветове, като болка, раздираща и разкъсваща, способна да го убие за секунди. Но очевидно алергията му е двустранна и електричеството също бива отблъсквано от него. Дали пък това не е някоя суперсила?…

„Радвам се за теб, но съм тъжен заради себе си, а после се чувствам виновен, задето съм тъжен заради себе си, когато би трябвало просто да се радвам за теб, и накрая просто започвам да се чувствам като глупак.“

Мориц е според мен по-интересният образ в историята. Роден без очи, със слабо сърце и… суперсилна ехолокация. Да, жив еквивалент на Дявол на доброто! Животът му е и по-шарен, ако мога така да се изразя. Докато Оли е принуден да живее в пълна изолация и единствените хора, с които общува на живо, да се ограничават до майка му, доктор Обър-Сташ, съседа Джо и племенницата му Лиз, то Мориц ходи на училище, има си личен побойник и съвсем скоро открива нови приятели в лицата на хора, от които най-малко е очаквал да получи подкрепа и разбиране. Мориц има и тъмно минало. И дотолкова е изгубил вяра в себе си, че му е необходима „среща“ с непознат отвъд океана, за да види, че зад облаците все пак има слънце и то грее за всички.

„Виждам толкова много от другите. Но никой не може да види вътре в мен.“

Момчетата представляват китен букет от противоречиви образи. Толкова са различни един от друг и може би именно това ги събира заедно. Оли е сляп оптимист, който не спира да дърдори, не може да се съсредоточи и вече чезне от любов. По Лиз. Мо е циничен, първата му реакция е да отблъсне хората, потаен е и постепенно открива любовта. На най-невероятните места. Двамата споделят и общи черти: те са до болка откровени – помежду си и с околните. Искрено се забавлявах с тяхната кореспонденция, защото не се трахуваха да си кажат истината в очите (мастилени, хартиени очи и все пак), подкрепяха се с абсурдните си истории, но така също печелят сърцето и с несгодите, нещастията и унинието си от събитията в живота им. Двамата са отчаяни, че никога няма да излязат от черупките си, отчаяни, че няма да познаят света в пълния му капацитет, защото обществото ще ги отхвърли. Но приятелството им им вдъхва сили и кураж да се изправят пред миналото, да преодолеят пречките в настоящето и да поемат с бодра крачка напред към бъдещето. И някак аз лично останах искрено горда с израстването на тези момчета, с правилните решения, които взеха в края, и с взаимните уроци, които си преподадоха един на друг, къде нарочно, къде косвено в хода на историята.

„Миналото никога не е по-хубаво от настоящето и не е нещо, което човек трябва да очаква с нетърпение.“

„Защото никога няма да се срещнем“ може и да звучи отчайващо безнадеждна в началото, но който успее да прогледне отвъд нещастието на двете момчета, ще открие една история за силата на духа, приятелството и личностното израстване, за това колко малко ни трябва, за да бъдем хора, а не просто човешки същества. Ще откриете любов и надежда, вяра в собствените сили, и един нов хоризонт в тийн историите, успял да съчетае много умело научнофантастичния елемент в себе си. Ще откриете едно приключение сред тези страници, за което дори не сте се и надявали.

Поздравления на издателство Ентусиаст, че за пореден показаха невероятен вкус в избора си на тийн литература и искрено им благодаря, че решиха да споделят тази книга с мен! ❤

~ * ~

Оценка на книгата:

Оставете коментар

%d блогъра харесват това: