Никой не бива да носи сам „Вселената на раменете…“ си

Ще ми се да бях прочела тези истории още преди години. Когато бях тийнейджърка, когато бях в гимназията и особено когато смятах, че светът свършва с всяка моя драма. Последното не се е променило особено, но по всички останали параграфи щях да оценя дълбоко помощта от тези автори, от техните истории и от силата на техните герои. Щях да почерпя поуките в края на всеки разказ. Или поне така ми се ще да вярвам. Но каквото и да е положението, то не променя факта, че „Вселената на раменете ми“ е поредната прекрасна тийн история, която ще разтърси света ви и ще ви отвори очите за тривиалните на пръв поглед проблеми в живота на всеки подрастващ, които обаче са с толкова дълбоки корени в действителност, че чак краят им не се вижда. Докато не събереш сили да се изправиш и да кажеш „Не! Стига толкова!“.

„Ако всеки, който има да каже нещо за мен, отдели същото време за… не знам, да се учи да бъде мил, великодушен и да развива собствената си индивидуалност, представи си колко прекрасен би бил светът.“

Както прави нашата героиня Либи Страут – т.нар. „Най-дебела тийнейджърка в Америка“. Но Либи се бори не само с килограмите си, а и с хорските нападки, с все още нестихващата болка от загубата на майка си, както и със собствените си предразсъдъци. И някак успява да спечели тези битки, водени на няколко фронта. Успява да излезе победител в моите очи, защото не само, че се обича такава, каквато е, но и така умело отвръща с добро на всички злостни нападки, успява да изпъкне в своите лилави бикини и най-вече успява да помогне на най-популярното момче в училище да открие собствения си глас, да се изправи пред собствените си проблеми и да събере смелост да обича единственото момиче, което е успял да „види“. Либи е наистина силна, безкористна и толкова добросърдечна личност, че няма как да не се влюбите в нея. Тя е смела, понякога дори безразсъдна, винаги откровена и дори бих добавила безстрашна, имайки предвид с какви препятствия се сблъсква всеки ден в живота си. Затова никак не е чудно, че Джак я оприличава със самото Слънце – от нея струи светлина, дори когато самата тя се намира в най-тъмното кътче на съзнанието си.

„Но защо трябва да се криеш? Изглеждаш страхотно. Всички изглеждаме страхотно. Телата ни са малко чудо и не бива да се срамуваме от тях.“

Джак Маслин е другата крайност в книгата, образът-противовес на Либи. И в никакъв случай да не се възприема в тегловен смисъл! Джак просто е… така да се каже, страхливец. Самодиагностицирал се с коварното заболяване прозопагнозия, всеки ден се изправя пред предизвикателството да разпознава хората, с които общува. Защото Джак не може да различава лица. И поради тази причина се е специализирал във всичко, което би му помогнало да скрие този факт от околните – изучава вторичните им външни белези, държи се по определен образец в училище, дава им всичко, което очакват да получат от него, играе перфектна роля, която обаче започва да му тежи. Ролята на Джак е да е от готините в училище, но това не винаги значи и да си от добрите. А сърцето на Джак е именно такова – добро, милосърдно, невинно ако щете. И много често го боли от собствените му грозни постъпки. Борбата на Мас е може би още по-ожесточена от тази на Либи, защото докато тя има някакъв контрол над това, което показва на другите, то Джак е затворен вътре в собствената си глава, която никак не е гостоприемна към собственика. Иска му се да изкрещи на света истинските си мисли, да постави негодниците на мястото им, но се задължава да поддържа безупречна маска и да трупа всичко в себе си. Преди да предприеме нещо, което е против природата му, Джак винаги съставя списъци за и против конкретното действие, но някак все става така, че накрая негативите печелят и Мас е забъркан в поредната беля, а после съвестта го убива отвътре – бавно и мъчително, както само една добра съвест знае и умее.

„Много е лесно да дадеш на всеки каквото иска. Каквото очаква от теб. Но тогава губиш поглед върху нещата. Не знаеш докъде си ти и откъде започва фалшивата ти личност, онази, която се опитва да бъде всичко за всеки.“

Именно след една такава грозна шега двамата ни героя се запознават и постепенно се сближават, за да открият в другия силите, необходими им да се справят с несгодите, които им поднася живота. За да открият смелост и достойнство в това да бъдат самите себе си. За да открият любовта. А не е ли това най-голямата награда в живота?

„Вселената на раменете ми“ е една великолепна история за силата на вътрешния дух и за смелостта да се изправиш пред хорските предразсъдъци и да им кажеш „Стига! Аз не съм перфектен, но вие също не сте!“ и да продължиш да си живееш живота без да плащаш данък обществено мнение. Една прекрасна тийн история от волта на Ентусиаст, която освен всичко друго служи и като допълнителен стимул да следиш заглавията на това издателство. Но както казах и в началото това е от онези истории, които вдъхват кураж и смелост в читателското сърце, независимо от възрастта, пола или предпочитанията на четящия. Защото всички сме различни, но и всички сме еднакви, когато опре до универсалните желания и мечти, чувства и емоции, до това да сме просто хора. И никой не е обречен да носи сам Вселената на раменете си 😉

„Скъпи приятелю, ти не си луд. Ти си желан. Ти си необходим. Ти си единствен на света. Не се страхувай да напуснеш замъка. Навън те очаква един голям и чудесен свят. Обикни го.“

~ * ~

Оценка на книгата:

Оставете коментар

%d блогъра харесват това: