Бриджит Кемерер ни показва красивата страна на болката в „Писма до изгубените души“

След като прочетох и последното изречение на тази толкова вдъхновяваща история, душата ми буквално пееше от щастие и радост. Прекрасна книга просто. И написана толкова добре – обикновено не съм фен на предаването на историята от първо лице, защото така се губят много значителни елементи от разказа, а и възприятието на останалите персонажи е повлияно от мнението на разказвача. Но когато гледните точки са две и се редуват, тогава се получава един интересен стил на предаване на случващото се, който максимално покрива дупките в наратива. И който ти дава възможност да надникнеш в душата и на двамата героя. А какво по-хубаво от една стабилна мъжка гледна точка?! Май предпочитам повече, когато историята е предадена през мъжката гледна точка – мъжете драматизират една идея по-малко 🙂

И така, какво чак толкова ми хареса, може би ще се зачудите – ами това, че главните герои бяха счупени, изгубени и наранени в точното количество, което да е на границата с мелодрамата, но така и да не я прекрачва. И двамата правеха грешки, и двамата изричаха грешни неща, и двамата се криеха от света, от другия, от самите себе си. Но и у двамата все още отшумяваше ехото от загубата на близък човек, а при Джулиет раната дори бе съвсем прясна. Затова пък изгарящата вина, която вече четири години не напуска Деклан, спокойно компенсираше везните на болката им. А след това двамата се срещат по напълно случаен и толкова необичаен начин, че просто ще бъде лудост да подминат този знак на Съдбата и да не направят нещо по въпроса. И те го правят – започват да водят кореспонденция чрез писма, а след това и чрез имейли, в която си изливат душата един пред друг, споделят мъките, болките, страховете и тайните си мечти един на друг и постепенно откриват неотменима опора в нещастието на другия. А в един момент дори това нещастие вече започва да бледнее, изместено малко по малко от слънчевата топлина и щастието, което това приятелство създава.

„Вярваш ли в съдбата? Понякога ми се ще да вярвах. Иска ми се да вярвам, че всички следваме предначертан път към… нещо и че има причина нашите пътища да се пресекат. Като например начина, по който се открихме. И как ми разказа точно тази история, от която отчаяно се нуждаех.“

Но тайните започват да се трупат и трупат, съвпаденията стават прекалено случайни, истината започва да боли, а срещите на живо между Джулиет и Деклан някак все не завършват добре. Дали всички тези препятствия няма да се окажат твърде много за двамата ни изтерзани героя или ще намерят сили да вдигнат глава, да стиснат зъби и сами да си проправят пътя в този несправедлив свят – ами, прочетете книгата, за да разберете. И ви обещавам, че ще се разтопите в края ❤

И все пак не мога да мина без едно разсъждение над живота на Джулиет и Деклан. Деклан например е с толкова лоша репутация, толкова антисоциален и толкова отритнат дори в собствения си дом, че безсилието и безнадеждността буквално го притискат с лице към земята и не му дават дъх да си поеме. Единствено намира утеха у своя стар приятел, Рев, който за жалост е не по-малко пречупен отвътре, както и Мърф. Но за разлика от толкова много други лоши момчета в жанра, това тук не иска да се страхувате от него, не иска да ви изиграе и определено не иска да има нищо общо със сърцето ви. И ако може и да не му се изпречвате на пътя, би било перфектно. Само дето Джулиет има талант именно за това – все да му се пречка в краката.

Джулиет Янг е загубила съвсем наскоро майка си и от погребението насам всяка седмица стои на гроба й и й пише писма – стара традиция, която отчаяно се опитва да поддържа жива дори и след загубата. Докато един ден непознат не й отговаря в едно от писмата. И този повратен момент в нейната история ще й окаже далеч по-голямо влияние, отколкото е подозирала. Ще й вдъхне сили и кураж да се върне към мечтите си, да разкрие истината за идеализираната си майка, както и да преоткрие любовта и уважението към баща си. И да създаде нови приятелства на най-неочаквани места.

„Заблудили сме се – казва. – Човек сам си проправя пътя.“

Искам да кажа и две думи за ролята на родителското тяло в тази книга – очевидно е, че и двамата ни героя са били предадени от майките си в ранна, крехка възраст. Джулиет идеализира образа на майка си, но това й създава комплекси и ненужно понижаване на самочуствието, когато в действителност майка й съвсем не е този перфектен, непогрешим образ. Майката на Деклан пък не съумява да вземе правилните мерки срещу пиянството на съпруга си и това й коства живота на собствената й дъщеря. Неспособна да се справи и с болката от загубата, тя съвсем изоставя сина си и задълбочава самомнителността и вината му, които съвсем не заслужава да изпитва едно дете. Очевидно е, че и в двата случая майките не знаят как да разговарят, дори как да се държат с децата си. И по този начин им нанасят сериозна психологическа вреда – мое скромно, непрофесионално мнение, разбира се. Добре, че мъжката фигура в семействата им е достатъчно стабилна, че да устои на бурите от чувства у двамата тийнейджъри и да възстанови баланса и душевния мир в семейството.

„Този един-единствен ден не е целият ти живот, Мърф. – Той изчаква, докато вдигна очи. – Един ден си е просто един ден.“

Така, вече душата ми е спокойна и защото си излях гнева над персонажите. Както се вижда това е история, която успешно може да те завърти в центрофуга от емоции и да ти вземе акъла. А най-страхотното е, че се чете на един дъх – завладяваща, прекрасна, нежна и неустоима, тази книга ще превземе читателския ви живот и няма да ви пусне, докато не прочетете и последните й редове. А там ви чака един доста приятен и сладък край. От онези отворените, но обещаващи пълно щастие завършеци на историята. Нали се сещате, от типа „и заживели щастливо…“.

~ * ~

Оценка на книгата:

Оставете коментар

%d блогъра харесват това: