„Твърде далеч: Никога“ – дали пък не направих грешка с тази поредица?…

Този човек беше смъртоносно опасен за емоциите ми и за здравия ми разум.

Признавам, продължението беше по-добро от първата книга, но пак не успях да усетя тръпката, емоцията в историята. Всичко се случваше прекалено бързо, сцените прескачаха една в друга без никакво встъпление, без никакъв преход. Отново липсваха физически описания на героите. Ръш успява да покрие емоционалната карта този път, а Блеър може би леко се докосва до някакъв психологически профил, но в по-голямата си част книгата остава бедна откъм описания от всякакъв характер. Имаше подобрение в еротичните сцени, а любовната история придоби най-накрая истински любовен нюанс, но като цяло това са всички плюсове.

Блеър продължи да ми пада в очите – това момиче е толкова несигурно, толкова объркано в мислите си, че чак не знам как успява да изкара цял ден без да сътвори поредния филм около себе си. Прекалено бързо сменя мнението си, оставя околните да влияят на решенията й, изобщо не умее да отстоява себе си и веднага бърза да заключи най-лошото. Как, по дяволите, е успяла да се грижи сама за болната си майка цели три години ми е напълно непонятно!

Образът на Ръш от друга страна ми стана съвсем любим, направо се влюбих в него. Един от редките персонажи, който не хуква да лекува разбитото си сърце с алкохол и леки жени, а си дава време. Дори събира куража да се бори за втори шанс. Е, не е съвсем без кусури – методът му за справяне със семейната драма е доста краен и на моменти жесток. Да не говорим, че се върти в един омагьосан кръг между Блеър и сестра си и не може да намери баланса в любовта си към тях, което почти му коства най-важните хора в живота. Но с малко подтикване преодоля собствената си драматична история и се взе в ръце.

Второстепенните герои направо се сливаха с пейзажа и изпъкваха само, когато бяха нужни за подчертаване на драматизма в ситуацията. Кейн например изникна и потъна обратно в нищото, като междувременно успя да се закълне във вечна любов на Блеър. Но чувствата му стигаха само до границите на родния му град. А ролята на Уудс като че ли беше да осигурява подкрепа на Блеър и да дава точните съвети на Ръш, но в останалото време беше просто шумов фон. Бети беше женският вариант на Уудс, само дето вместо съвети раздаваше словесни ритници на Ръш. А Нан – тя е съвършената егоцентрична кучка, която пръска отрова по всеки, който не е брат й. Но предполагам детството й я оправдава до някъде… или пък не!

Честно казано историята отново не блестеше с оригиналност, а предвидимостта на сценария просто беше непоносимо очебийна на моменти. И въпреки това книгата те увлича, кара те да искаш да четеш още, да стигнеш бързо до края. Романтиката на Ръш и безусловната му готовност да си върне Блеър, да я задържи, да се грижи за нея и да я прави щастлива, са главните причини продължението на историята да е толкова увличащо и интересно. Това момче знае как да обича! Но краят идва и ти пак си разочарован, едно защото все едно спираш да четеш по средата на изречение, което ще бъде довършено след година, и друго защото осъзнаваш, че емоционалният ти глад пак е останал незаситен. Сюжетът има потенциал, но авторката, а може би и самият превод, не успяват да го реализират. Единствено чистото ми любопитство на читател спасява поредицата от мисловната ми кофа за боклук!

~ * ~

Оценка на книгата:

Оставете коментар

%d блогъра харесват това: