Тъмната кула – Стрелецът и Трите карти, или иначе казано: аз и Стивън Кинг, vol. 1

Стрелецът

„Приличаше на същество от детска приказка или мит, като че бе последният от своя вид, останал на този свят, който пише последната страница на своята история.“

Най-случайно разбирам, че ще има филм. И най-случайно се натъквам на трейлъра. И най-непоклатимо се влюбвам в историята. Та си казвам – ами да взема да прочета поне първа книга от поредицата, да видя за какво иде реч. Трябва да ви кажа, че за разлика от всички други книги на известни или нечувани автори, с анотация или без, с красиви или недотам прехласнати корици, когато седна да чета Стивън Кинг умът ми е празен, няма нищо. Нищо, което да оформя дори бегла представа какво да очаквам от книгата. Е, този път я имаше еуфорията от трейлъра на филма, но все пак като прочетеш една-две глави и ти става ясно, че Холивуд пак се е „изхвърлил“ с ефектите. Или пък не – все пак това е едва първата от седем преведени книги, има какво още да се случи в наратива.

И така, с ясното съзнание, че чета Кинг, аз се потопих в една история от Дивия запад с антиутопични елементи, във време, което очевидно идва много след съвременната технологична ера. Време, което опасно много наподобява Средновековието и, тук ще се повторя, Дивия запад, съчетани в едно. Време, в което се появяват „странни“ машинки като водна помпа, дрезина и влакови композиции, релси по сложни мостове в подземни пещери. Звучи вълнуващо, нали? И е, повярвайте ми! Само дето за моя вкус тази история не успя да стигне по-висока оценка от 3 звезди – разказът непрекъснато прескачаше от една времева рамка в друга без някакъв особен предислов и това на момента доста ме объркваше. Объркваха ме и мислите на Стрелеца. Обърка ме и срещата между него и човека в черно. Да не говорим колко объркана останах и от пророчеството и развоя с Джейк. Както и от силния религиозен елемент в историята, демоните, които само не разбрах дали бяха от типа демони, които Сам и Дийн гонят в „Свръхестествено“, или с които се бори Джон Константин; и мутантите в пещерата. Радиоактивни мутанти – такива, дето светят в тъмното, променят си формата, уродливи са, и, разбира се, искат да ви навредят. Абе, веселба! И голяма обърквация.

Така като гледам или изобщо не съм схванала за какво иде реч в книгата, или просто трябва да продължа да чета поредицата. А аз имам сериозното намерение да го сторя и да я завърша до началото на премиерата на филма. Така че, както обичам да казвам – to be continued…

„Всичко свършва по този начин. Винаги свършваше по този начин. Съществуват изпитания и пътища, които водят надалеч, но всички те завършват на едно и също място – бойното поле.
Освен, разбира се, пътят към Кулата.“

 

Трите карти

„Господ се е подиграл с теб, приятелю. Достатъчно чувствителен си, за да те боли, но и достатъчно коравосърдечен, за да продължиш на всяка цена.“

Една-две идеи по-добре от първата книга. Имаше някакво разделение в стила на писане между сцените в света на Роланд и тези в света на неговите „приятели“. Последните бяха написани много по-разбираемо и достъпно според мен. Историите бяха линейни и не беше трудно да се ориентираш в обстановката. В момента, в който прекрачехме вратата към умиращия свят на Роланд, всичко ставаше хаотично и ирационално – и дейтствията на героите, и мислите им, и самият свят. Още толкова много неща не ми станаха ясни, толкова много нови въпроси изникнаха в ума ми. И въпреки това, типично по Кингски, четеш и не можеш да оставиш книгата, защото точно когато си кажеш „Хайде, стига толкова, време е за почивка“ и стигаш до изречение, което е наситено едновременно с напрежение, мистерия, изненада и нова информация. И продължаваш напред. И неусетно вече си стигнал до края.

Кинг наистина умее да изгражда реални образи, да надниква зад очите на психопата и да описва ежедневни ситуации по толкова контрастен начин, че да останат жигосани в паметта на читателя за дълго време. Той има навика да акцентира на онези детайли от човешкото поведение, които обикновено биват пропускани в литературата като цяло – реакциите на тялото при стрес, страх, възбуда, смъртоносна опасност; нормалните ежедневни привички на героите. Авторът умело рисува картината на човешкото нещастие, на негативните му черти, затова пък никак не умее да задълбочава в положителните емоции, в любовта. Или поне аз не успях да разбера как от една среща Еди и Одета се влюбиха безусловно един в друг. И как така въпреки смъртоносната опасност и на практика потвърждаването на Роланд, че ще пожертва всичко живо и свято в стремежа си да стигне до прословутата Тъмна кула не отблъсква Еди, а напротив – младежът остава верен слуга на Стрелеца. Това са само малка част от хилядите неща, които недоумявам в тази история.

Все пак Стивън Кинг ми даде малко надежда в обръщението си към читателите в края на книгата – обещава ни приключения в „Пустош“ и отговори в „Магьосникът“. Или поне аз се надявам на такъв развой. Но няма да се откажа – ще я прочета тая поредица, пък да става каквото ще!

„…съдбата следваше едновременно логичен и брутален курс, на който можеха да устоят само стоманата и добротата.“

dark-tower-poster-logo

Оценка на книгата:

Оставете коментар

%d блогъра харесват това: