Джесика Кох ни разкрива част от живота си, в която е била „Толкова близо до хоризонта“

„- Мили боже!
Не ми хрумваше нищо. Какво повече бих могла да кажа? Такива неща не съществуват. Не биваше да съществуват!“

Тази книга е като ураган – помита те и дори в окото на бурята няма безопасен пристан, на който да спреш и да събереш мислите си. Съвсем искрено не знам как да опиша историята, нито пък чувствата, които поражда у мен. Сурова, силно емоционална, наситена с драма, болка, предателства и много, много сълзи. И крайно противоречива – все така не знам какво да мисля за героите, какво да мисля за тяхната съдба. История като от приказките, но от онези кошмарните, които не те оставят да спиш дълго след като си преживял катастрофата. Автобиографична история, която просто няма как да е реална – възможно ли е да има толкова мъка по света?! Възможно е за съжаление, има дори още по-несправедливи съдби, още по-нещастни животи, още по-ограбени бъдещета. Но как е възможно толкова много нещастия да се струпат на главата на едно невинно дете?! Ето това е несправедливостта на историята – ако беше художествена измислица щях да обвиня авторката в безогледна черногледост и да затворя страницата. Но историята е истинска, случила се е в действителност, на прага на време на промяна, когато половината от тези негативи е можело да бъдат спестени на Дани, Джесика и дори Тина. Ето защо и тримата са „толкова близо до хоризонта“ – не защото там ще се намерят дори след смъртта, а защото едва зрънце късмет им е трябвало, за да постигнат нормалния живот, който всеки от тях заслужава. Вместо това чудовищата под леглото се оказват истински, по-свирепи от всеки страх, и дори печелят войната след края на последната битка. Продължават да нанасят удари дори след като самите те са паднали на земята. Или иначе казано – реалният живот е гаден!

„Повечето хора имат безкрайно много време в живота си. Живеят осемдесет години и повече, ала не използват времето си. Пилеят го на дивана , пред телевизора или на компютъра. Нямат време за онова, което прави живота наистина достоен за живеене. Нямат време за другите хора, за приятелите и семейството, за приятелството с куче или за красотите на природата. Изгубили са вниманието си.“

В началото никак не бях впечатлена от Дани – бързо се досетих за миналото му, но както самата Джесика установява по-късно да знаеш нещо и да го чуеш директно от източника са две съвсем различни неща. Разказът на Дани за посегателствата на баща му и за последвалите трудности със заболяването му ме отвратиха съвсем от степента на деградация, до която могат да достигнат някои човешки същества. А след това и Тина разкри напълно картите си и аз като Дани бях готова да пратя всички мъже на планетата в газовата камера. Две пречупени деца, борещи се да се задържат на повърхността на бушуващото море от емоции около тях. Две разбити сърца, които на пук на всичко обичат и вярват в добротата на света. Две невинни души, жестоко пострадали в ръцете на хората, които трябва морално и законно да ги защитават от ударите на света. И Джесика, която се учи да живее без предразсъдъци и ограничения само, за да може собственият й живот да бъде белязан завинаги от страданието и болката на най-обичните й хора. И ето тук идват големите противоречия за мен – не харесах Дани в началото, защото бе арогантен, нахален, себичен дори. Играеше ролята на лошото момче, а после обръщаше другата страна и ставаше мил и грижовен. Объркваше ме и дори болестта не го оправда в моите очи. Но най-голямата му грешка според мен бе, че не каза на Джесика истината от самото начало. Едва когато бе дълбоко емоционално затънала в чувствата си към него той й разкри всичките си тайни като не й даде реален шанс на избор дали да остане или да си тръгне. Знам какво е да си на 17, да си влюбен за първи път, хормоните да вършеят и направляват всяка твоя стъпка. Според мен дори и несъзнателно Джесика бе емоционално манипулирана от двамата си нови приятели и това не направи чест на Дани и Тина. Съжалявам, но така мисля – едва ли историята на Кох щеше да бъде такава, ако още в началото знаеше всичко за новия си любим. И въпреки че животът за нея се е развил добре, това не изтрива белега от нанесената емоционална травма. Може и да съм консервативна, закостеняла и ограничена, но хора замислете се реално – това не е грип, настинка, та дори кожен обрив. Това е СПИН – съвсем реална смъртна присъда за всеки заразен. Колкото и да ми се иска да вярвам, че съм либерална, открита и без предразсъдъци, то няма как да не се замисля каква ще бъде моята реакция на подобна новина. В крайна сметка инстинктът за оцеляване ще се надигне, желанието да бягаш, да се спасиш, ще започне да пъпли всеки крайник. Неизбежно е. Но и случаят не е никак лек, така че да, смятам, че Дани трябваше да подходи по съвсем друг начин с Джесика. А ако все още ме мразите за това ми изказване, просто си представете собственото ви дете да се прибере и да ви сервира същата новина – че партньорът му е ХИВ-позитивен. Ако все така намирате поведението ми за недопустимо, то определно сте по-добри хора от мен 🙂

Да, Дани и Джесика не ме впечатлиха в началото с безразсъдството и лекомислието си, а конкретно Кох с голямата си наивност. В никакъв случай не ги съдя, никой не може да каже какво е правилно да се направи в подобна ситуация, не мисля и че изобщо съществува такъв отговор, казвам само, че не бях очарована от някои действия на героите. Но историята продължава да се развива, читателят потъва неизбежно в дълбините на драмите и нещастията на персонажите, а после идва краят. Е, в края вече няма как човек да не започне да симпатизира поне малко на тези двамата. Няма как да не затворите книгата с подпухнали от плач очи. И определено няма как да не намразите поне малко тази история, защото – ами защото просто не е честно, мамка му! Не е честно! Не е честно! Не е честно, по дяволите! Хм, може и да сте малко ядосани след края на книгата – аз като че ли още не мога да се отърся от моя гняв…

„Толкова много мъка и страдания биха могли да бъдат предотвратени, ако хората в тази жалка страна си отворят очите и проумеят какво се случва около тях. Но не, те са се фокусирали единствено върху собствените си нищожни проблеми и върху мизерното си съществуване. Живите същества наоколо са им напълно безразлични.“

Съкрушителна, сърцераздирателна, емоционално съсипваща и напълно автобиографична – всички необходими черти за една история, която да ви остави на ръба на истерията, омразата, любовта, отчаянието и надеждата. Каквото и да почувствате след тази книга, то едно е сигурно – тя няма да ви остави безразлични към живота на Дани, Тина и Джесика. А и ще поискате да предадете посланието нататък, защото повече хора трябва да знаят какво се случва в живота на тези около тях. Повече хора трябва да прогледнат отвъд границите на собственото си удобство. Аз ще направя опит, а вие?

Сърдечно благодаря на издателска къща Емас за това, че не само споделиха тази книга с мен, но и че изобщо решиха да я издадат!

~ * ~

Оценка на книгата:

3 коментара

  • Калина

    О, да, книгата е може би задължителна, най-малкото защото разказва една истинска история за един истински проблем. Ама не бих я повторила в скоро време…

  • SilviqTodorova

    Поздравления за хубавото и обстойно ревю, Кали. Общо взето и аз преминах през различни емоционални състояния, но си струваше. 🙂

Оставете коментар

%d блогъра харесват това: