„Игра на омраза“, която не винаги води до любов

Внимание – това ревю ще бъде негативно! И наистина се надявам, че нито издателите, нито организаторите на Gembox, които бяха така добри да ми предоставят копие от книгата, ще го приемат лично, защото вината не е ничия, просто аз и Сали Торн не си допаднахме. Може би защото чух прекалено много хвалебствени мнения за книгата преди да я прочета, може би защото се надявах на някаква истинска игра на омраза, но каквато и да е причината факт е, че за мен тази история беше повърхностна, пошла и силно клиширана – повече отколкото мога да поема като почитател на съвременни любовни романи.

Книгата започна добре – с игри на взиране, на огледало, съзтезания до кухнята и обратно – каквото се сетите от познатите комедийни сериали от 90те. Именно това ме грабна в анотацията – обещанието за подмолни номерца в офиса и безмилостна надпревара за шефското място. Но вместо това след няма и 60 страници главната героиня решава да се появи в къса черна рокля (което беше доста добър подход да срази врага по мое мнение), главният герой я целува в асансьора и изведнъж всичко тръгва наопаки – историята става блудкаво розова. Честно казано най-силно ме издразни непостоянството и лиготията на Луси. Откровено си мисля че момичето страдаше от биполярно разстройство – уж мрази Джош, а в следващия момент ръси безчет суперлативи за физиката и умствения му капацитет; ту е разгонена като подивяла котка, ту изпада в паника и се крие в миши дупки; да не забравяме и супер неадекватното й поведение на прилепчива тийнейджърка, която мъж не е виждала през живота си… Съжалявам, но просто не успях да се спогодя с тази героиня. Джошуа беше една идея по-поносим, макар и при него да не липсваха стабилни недостатъци – от километри се виждаше, че той е влюбен в Люси и всъщност изразява любовта си по старомодния, инфантилен начин на 5 годишно дете като я дразни и оскърбява, но в следващия момент самият той е супер засегнат, когато тя проявява скептицизъм към добрите му намерения към нея. Смисъл логиката му да се държи като задник и гадняр, а после да очаква тя да скочи в ръцете му след първия жест на добра воля към нея е просто желязна!… 😕 Така или иначе обаче мъжкият персонаж бе в пъти по-добре изграден, неговото минало донякъде оправдаваше настоящите му постъпки и хвърляше малко повече светлина върху мотивите му. Докато напротив – разказвачът Луси бе крайно пропаднал персонаж, който едва понасях да ми разказва историята на моменти. И именно защото героинята толкова много ме дразнеше, не успях да се насладя на обещаните забавни моменти в книгата. Макар че като се замисля детинското държание на близо 30годишната Луси при никакви обстоятелства нямаше да ме впечатли и забавлява…

Единственото положително нещо в романа за мен бе липсата на прекалено много интимни сцени между героите. Макар че идеята Луси да е „цели“ 152см, а Джош да е толкова „огромен“ май помрачава и този плюс на книгата.

Банален сюжет и клиширани романтични сцени – това е крайната ми оценка. Безлики герои, които се срещат във всеки второразряден любовен роман. Ако това е първият опит на Торн да пише художествена литература, може би трябва да си остане и последен. Отново това си е лично мое мнение и се надявам никой да не остане засегнат, защото няма как всички да харесваме едно и също нещо в крайна сметка 🙂

~ * ~

Оценка на книгата:

Оставете коментар

%d блогъра харесват това: