„Алена кралица“ – началото на една кръвна революция

„Аз съм една от тях. Аз съм специална. Аз съм злощастна случайност. Аз съм лъжа. А животът ми зависи от поддържането на илюзията.“

Светът на Мер Бароу е прост, разделен според цвета на кръвта. Среброкръвните живеят добре. Живеят нормално. Живеят с облаги. Ако си Червен обаче, тогава губиш от лотарията на живота. Ама буквално – живееш, за да служиш; работиш без почивка; плащат ти малко, а искат високи данъци, налагат ти непосилни сметки; живееш в Средновековието, но с лек технологичен примес в обстановката; и отиваш на война щом навършиш осемнайсет – освен ако нямаш работа. Можете да си представите колко ниска е безработицата в този свят…

Трябва да призная, че светът на Мер беше уникално изграден, рязката граница между Червени и Сребърни се усещаше на всяка страница. И макар да ми бе странно съчетанието от Средновековна архитектура, високотехнологичен напредък и свръхестествени човешки способности, всичко това бе умело сплетено заедно и въображението ми не срещна пречка при рисуването на отделните сцени. Физически осезаема е границата между Червени и Сребърни – първите тънат в нищета, глад и мизерия, работейки единствено за благото на господарите и за да избегнат военната служба. Сребърните от друга страна живеят в охолство, пренасищане и разточителство, вярвайки, че Червените са родени да бъдат слуги и нищо друго. Сребърните имат власт, те управляват елементите, а Червените… са нищо – „За тяхната Сребърна война се плаща в Червена кръв“.

Напълно разбираемо е тогава, че тази история е история за бунт. За революция. За това как трябва да кажеш „Достатъчно!“ и да го кажеш силно. Да се бориш. Да оцелееш. Да предизвикш промяна.

Мер открива, че е различна, че макар и Червена има свръхестествена сила. И че не е сама. И решава да се бори, да събори системата. Решава, че докато използват нея, тя може да се възползва обратно. Но интригата се оказва по-дълбока от това и поражда наситен екшън, невероятни обрати и разбиващи сърцето трагедии, които ще ви държат на тръни до самия край на книгата. Докато всеки играе собствена игра, сам се оказва пионка в нечия друга – „Всеки може да предаде всеки“.

Допадна ми хапливият тон и сарказмът на Мер. Внасяше свежест в образа й, открояваща промяна в типажа на героините от този жанр.

Интересно е как тук любовният триъгълник леко прераства в четириъгълник, а към края се връща обратно към оригиналните си три ъгъла. Но в никакъв случай любовната драма тук не е натрапена или излишно екзалтирана. Любовта тук допълва историята, подтиква героите към действие и вкарва лек драматичен акцент на нужните места. Краят на книгата ни оставя с впечатлението, че любовта между главните герои е в стил Ромео и Жулиета, с тази разлика, че тук двамата си нямат доверие. Но до самия край на историята има още толкова много път, че дори не си позволявам да правя предположения за „щастлив край“.

Докато овладява силата си и научава коя е, докато играе задкулисни игри и плете собствени интриги, докато пада и става, влюбва се и намразва, докато се бори със собствените си морал и съвест, Мер Бароу остава вярна на убежденията, на принципите и на сърцето си. Тя вярва в революцията, в нуждата от промяна, и е готова да обрече собствената си душа в името на успеха. Остава само да разберем дали цената няма да се окаже дори по-висока…

„Но вече съм живяла този живот, в калта, в сенките, в килия, в копринена рокля. Няма да се поддам никога повече. Никога няма да престана да се боря.“

~ * ~

Оценка на книгата:

Оставете коментар

%d блогъра харесват това: