Трилогията „Тъмна дарба“ от Александра Бракен

Една прекрасна книга за деца със свръхестествени способности. Една по-добра, но и леко по-мрачна версия на Разбий ме – точно така, както би следвало да бъде написана подобна история. Увлекателен роман, който те грабва с първото изречение!

В първата книга – „Тъмна дарба“ – Бракен ни показва мрачната и тъжна действителност, че хората са способни да се обърнат срещу собствените си деца, когато страхът е завладял сърцата им. Щатите са изолирана страна, в която един мъж налага диктатурата си, децата са рядкост, а тези, които са оцелели след смъртоносен вирус, са затворени в ужасяващи лагери. Икономиката е срината, всеки е враг на всеки, а ловците на глави са професия на почит. Да застреляш дете е нещо нормално. Да вземеш голяма сума пари за залавянето му е единственият начин за изкарване на поминъка. А теориите на конспирацията никога не са били по-близко до истината.

От тази страховита реалност бяга нашата героиня. Тя крие тъмна тайна, принудена да живее в постоянен страх, че разкрият ли я, това ще е краят. На всичко! Изолирана и сама, изплашена до смърт, Руби започва да опознава себе си като личност и надарено дете едва след като напуска лагера и животът я грабва в суровите си прегръдки без никакви предварителни уговорки или напътствия за оцеляване. Но момичето се оказва костелив орех, който вирее при всякакви условия.

Водена единствено от инстинктите си, Руби се сблъсква с разнородната банда на Лиъм, Дунди и Сузуме – деца със пси способности и също като Руби избягали от техния „поправителен“ лагер. Макар не всички да са ѝ фенове от самото начало (визирам теб, Дунди!), много скоро всеки се напасва с другите по някакъв начин и затвърждават едно неразрушимо приятелство, което им помага да се измъкнат от лапите на измамната безопасност и неискрената защита на един фалшив идол.

Историята не може да се размине и без своя романтичен елемент, който е достатъчно лек и не прекалено натрапващ се, така че историята да не се превърне в блудкава, банална любовна драма на току-що открила любовта тинейджърка. Дори всъщност е доста симпатична и нежна първа любов, което още повече усилва болката от нещастното стечение на обстоятелствата в края на книгата.

И като споменах краят на книгата – той е повече от шокиращ: постепенното развитие на действието, което в един момент достига мудна точка, изведнъж се завърта във торнадо от екшън сцени, които водят един след друг все по-стряскащи  моменти – истината за Беглеца (който не ми вдъхваше доверие от самото начало), нападението над Лиъм, а след това и над целия лагер, бягството на Руби и приятелите й, неизвестната съдба на Дунди, намесата на Лигата и най-накрая, но не на последно място – сърцераздирателната сцена между Руби и Лиъм и невъзможното решение, което е принудена да вземе в името на безопасността на най-скъпия ѝ човек. Но краят на книгата ни носи и едно обещание – обещание, че Руби ще направи всичко по силите си, за да стане силният и независим човек, от когото имат нужда приятелите ѝ и всички онези деца, оставени в изправителните лагери без всякаква надежда за избавление. Руби поема по пътя на революцията – вътрешна и външна, който ще ѝ донесе много болка и дори самота, но в крайна сметка ще я изведе до върха на цялата история.

В Тъмна дарба се загатва за естеството на пси децата, за разпределението им по цветове според степента на заплаха на техните способности. Подклажда се едно любопитство как са възникнали, защо са се променили и какви всъщност са тези пси деца? Какво могат? Отговорите на всички тези въпроси са оставени на догадки и не се разкриват съвсем, освен че жълти, оранжеви и червени са особено опасни…

Втората книга – „Неизчезваща“ – имаше леко мудно начало, но то бе наложително за въвеждане в историята, която след това стана динамична и напрегната. Въпреки това обаче, въпреки че действието бе супер интересно и наелектризиращо, книгата се четеше много бавно по мое мнение. По-малкото диалози и повечето вътрешни монолози и размишления на Руби вероятно са причината за това и колкото и необходими да бяха за историята, все пак това е една негативна черта на този тип трилогии, на жанра като цяло. Винаги идва момент, в който главните герои, бидейки с добри сърца и души, започват да изпадат в депресия заради негативните неща, които са принудени да вършат, за да оцелеят или за да спасят някого. Тази самокритика води и до друго негативно последствие – имаме страхотен плавен разказ, който обаче рязко скача според смяната на настроението на Руби. Героинята изпада в черна дупка, шокирана от една или друга емоция, и това обърква читателя на моменти, защото Руби започва да говори небивалици и вече не е ясно какво се случва в книгата.

Както споменах вече, на лице в историята е типичната геройска съвест – Руби се страхува от дарбата си, но когато я овладява и я използва при самозащита, е измъчвана от угризения, самообвинява се, че е чудовище без да помисли, че поставена в обратната ситуация, враговете ѝ никога не биха проявили милост към нея. Макар, че се наблюдава израстване на персонажа – в първата книга бяга от всички, включително и от себе си, а във втората вече е приела съдбата си – Руби все пак продължава да изпитва съмнения към способностите си и да отрича самата си природа. Вместо да се справи със собствените си демони, тя сляпо и самоотвержено се опитва да спаси всички, като не осъзнава, че всъщност е насред вихъра на гражданска война и победата неминуемо ще вземе жертви от всяка страна.

В „Неизчезваща“ историята придобива по-тъмна атмосфера, а героите имат по-драматични преживявания. За това и любовният елементи придобива малко по-голяма тежест в действието. Подозирам, че заглавието е най-вероятно свързано с неизчезващия образ на Руби от спомените на Лиъм, или по-скоро незаличените чувства към нея. Лий не само че продължава да я обича и да се чувства покровителствено спрямо Руби, но и упоритостта му пречупва волята й и тя несъзнателно успява да поправи мисловните пътеки в ума му, възвръщайки спомените за нея. Това поражда едно напрежение между двамата, защото чувствата им са истински и много силни, непреклонни дори пред гнева им, но в същото време всеки стои зад аргументите си и не отстъпва от взетата позицията. Това само нагнетява допълнително атмосферата между новосъздадената групичка приятели, но и прави някои ситуации доста забавни, а това внася глътка ведрина сред мрака.

Този път краят не е толкова шокиращ, колкото тъжен и емоционално зареден. Борбата, поведена от Руби, достига критичната си точка, взимайки своята жертва и героинята ни преживява загубата доста съкрушително. Като „утешителна награда“ идва удовлетворението, че е успяла да съсипе плановете на Кланси Грей и че все пак надеждата за спасението на децата пси не е умряла съвсем. Въпреки това краят на войната съвсем не е дошъл – въвлечени в политически игри и конспирации, новото поколение на Америка желае просто да намери своето място в обществото и да продължи живота си, но както изглежда всяко дете пси ще се наложи да си извоюва това място с пот и кръв и много жертви.

И достигаме до финала – „По залез“ – който се чете в пъти по-бързо от „Неизчезваща“. Руби отново изпада в мрачни мисли и настроения, но този път оставя приятелите й да достигнат по-бързо до нея и да ѝ помогнат да се изправи, когато падне. Така че това може би също помага за лесния прочит на книгата. Имаме и повече диалози, които в повечето случаи са спорове, но все е нещо. Обаче тази геройска съвест почна да ми лази по нервите в един определен момент – не знам защо си бе втълпила, че революцията зависи само и единствено от нея, че тя трябва да е жертвеният агнец на пси поколението. Борбата е на всички пси деца. Борбата е на всички потиснати възрастни, изгубили дома, семействата и надеждата си за нормално съществуване заради болните амбиции на едно семейство с власт. Борбата е на всеки, пожелал да вдигне глава от страха, лъжите и жестокостите на новия свят. И на Руби ѝ отнема доста време, телесни повреди и нови жертви сред приятелите ѝ докато осъзнае това.

Разбира се тези малки несъвършенства не могат да засенчат гениалността на историята и хубавия стил на разказ на Бракен. Освен това тази трилогия ни дава нещо, което рядко се случва в жанра – дава ни отговори на всички въпроси. Хареса ми, че не само се разкри причината за мутацията, но се даде сравнително достоверно научно обяснение за това, какво представлява тя. Даде се обяснение и за това как действа т.нар. „лекарство“. Надникнахме и в мъглявото бъдещето, където получаваме сравнително ясна картина за това, което предстои да се случи с пси поколението. За жалост борбата за независимост на децата все още не е достигнала своя финал, но поне вече ще се води с цивилизовани средства и без кървави пролития.

И като споменах жертви и кървави пролития – смъртта на Коул беше шок, който обаче бързо мина и замина, предаден от мъглата от мисли в главата на Руби. Подобно на смъртта на Джуд, тук също нямахме много време да скърбим за загубата на този герой. Това според мен е 50 на 50 добро и лошо изпълнение – хем съм съгласна, че драмата е достатъчна и без излишни сълзи по смъртта на Коул и Джуд, хем това са главни герои, които дълго са били сред нас и така внезапното им изчезване от хоризонта без много шум някак не ми харесва. Не мога да определя точно мнение по въпроса, което може би е плюс за Бракен – достатъчно добре е изградила героите и историята си, че да се чувстваме объркани в подобни ситуации. Точно както би било в реалния живот.

Последната част на трилогията ни показва апогея на човешкия страх, виждаме и научаваме на какво са способни хората, боейки се от неизвестното – нещо, за което подозирахме в „Тъмна дарба“, и което се разви в „Неизчезваща“, но тук вече разкри грозното си лице. В същото време обаче се наблюдава и обратната страна – тези, които продължават да обичат близките си, независимо какъв цвят е пси способността им или какво са направили, за да оцелеят. Тези две крайности се сблъскват в една наситена емоционално и настръхваща сцена, в която децата от лагера на Руби най-сетне са освободени, а родителите им са приканени да ги посрещнат, да ги приберат у дома и да се погрижат за тях. Деспотичната власт е свалена и се дава път на ново миролюбиво правителство, което дава твърде много обещания, но както изглежда няма ясна представа за справяне със страха от пси поколението. Но Руби и приятелите ѝ не губят сила на духа, защото са спечелили първата битка, преминали са през най-тежкото и вече нямат страх от неизвестното. Защото макар и да настъпва залез, то винаги има следващ изгрев и докато това е така, винаги ще има надежда за едно по-добро бъдеще.

~ * ~

Оценка на книгата:

Оставете коментар

%d блогъра харесват това: