„Кралска клетка“ държи дори читателите здраво оковани в нещастието на Мер Бароу

„Сега съм в кралска клетка. Но също и той. Моите окови са от безмълвен камък. Неговата верига е короната.“

Не знам какво да кажа. Всъщност имам толкова много какво да кажа, но ако си излея цялата мъка, от Сиела може да решат да ме съдят за клевета 😃

А сега сериозно – „Алена кралица“ се изстреля феноменално високо в класациите ми за любима нова поредица и интригуваща антиутопична история. Светът е уникален, разделението на хората е уникално, проблемите им са човешки и дълбокопознати от нашата история, има революция, борба за справедливост, съпротива срещу потисниците – всичко необходимо да се получи епична книжна поредица. А после имаме Мер – и заедно с двамата братя Калоре получаваме едничкото нещо, способно без много усилия да ви скапе натроението и четенето на историята!

Както казах, първа книга от поредицата стартира ударно – много интриги, много интересни обрати, много неподозирани завои в наратива. „Стъкленият меч“ започна малко да ми утежнява преживяванията с историята, но там поне имаше динамика в действието, героите не се спираха задълго на едно място и като цяло читателят успяваше (все още!) да намери нещо положително, за което да се хване. А и да не забравяме края на книгата – напрегнат, разтърсващ, абсолютно изискващ да продължиш с четенето на поредицата. И после разтваряме „Кралска клетка“ и лично аз започвам да развивам депресия и самоубийствени мисли само от абсолютно бавното темпо на разказа, а да не говорим за меланхоличното и отчайващо въздействие, което има Мер върху читателя. Хленчовете, самомнителността, вечната дилема „аз чудовище ли съм“, неспирният кръговрат „Кал-Мейвън-обичам-мразя“ от предната книга не само продължават и тук, но и са стигнали нови, неподозирани висини, на които и Еверест ще завиди. Не мога да преживея факта, че 350 страници слушах мрънкането на нещастното Мълниеносно момиче, а единственият екшън ни бе предоставен от второстепенна героиня, която познаваме от има няма стотина страници от предната книга. Екшън, който продължи твърде кратко смея да твърдя! Да, окей, Мер е затворница с не особено приятна и лека участ – това го схванахме. За Бога, Айвярд, схванахме го още след страница номер сто. Нужни ли бяха останалите 250?! Тази част от книгата чисто и просто ме депресираше, нямаше нищо съществено допринесено за света, който представлява поредицата. Няколкото политически интриги и разкритието, че Мейвън е чудовищен продукт на вмешателството на собствената си майка не оправдават излишното протакане на наратива. И стогодишното ходене по мъките на всеки, стигнал до тази част от историята. И все пак щом веднъж прехвърлим билото на средата, историята става по-динамична, по-увлекателна, но с все така мрачна и драматична атмосфера. Но поне Мер е на свобода.

Ако това е история за интриги и задкулисни политически игри, не мога да разбера защо се разказва от деца. Защото Мер, Еванджелин, Камерън и двамата царски синове са си откровено казано деца, и то такива с промити мозъци, лесни марионетки на конци, които възрастните размятат наляво-надясно и използват както им дойде угодно на момента. Няма как дори човек да се сърди на Мер, защото тя е най-прецаканата от множеството, понеже поради някаква причина всички са решили, че тя трябва да играе централна роля в кроежите им за завземане на властта. Така че непрекъснатото й мрънкане и хленчене може би е оправдано до някъде. Само може би и само донякъде. Да не говорим, че от двамата братя Калоре именно „злият“ Мейвън е този, който показва някакво личностно и характерно развитие, пък било то и в отрицателна посока. Кал е чисто и просто леке – малко дете принц, което е свикнало да получава всичко, което поиска, всички да му се подчиняват, и разбира се трона да го чака лъснат и мек за кралските му задни части. Така че хич не ме учуди постъпката му в края на книгата. Но пък думите, с които Мер описа разрухата на отношенията им, бяха наистина дълбоки и проникновени – поне една положителна черта на непрекъснатото й опяване колко е нещастна.

„Да стоиш пред човека, който е целият ти свят, и той да ти каже, че не си достатъчна. Не си изборът. Ти си като сянка за човека, който за теб е слънцето.“

Силно се надявам „War Storm“ да е последната част от поредицата, защото не мисля, че нервите ми биха издържали още много в света на Айвярд. Ще я прочета от чист инат и съвсем малко любопитство как ще се развие драмата между Мейвън, Кал и Мер. Но определено това е една от онези поредици, които спокойно могат да приключат още с първа книга. „Кралска клетка“ за мен е тотално разочарование, особено когато на лице имаме толкова интригуващ антиутопичен свят. Но всичко вътре е само чувства, депресии, мрънкане и лутане между гневът към потисниците и страхът да си изцапаме ръцете в полза на мечтаната промяна. Авторката или е изгубила фокус над основната цел на поредицата, или просто не знае как да разкаже историята в главата си. Съжалявам само, че такива книги се котират повече, когато наистина стойностни четива като „Въглен в пепелта“ остават пренебрегнати по рафтовете в книжарниците. Това е положението, предполагам. Но фактът си остава, че ако ме попитате, ще ви препоръчам да приключите премеждията на Мер още с „Алена кралица“ и да не посягате към продълженията. Вместо това погледнете какви ги е свършила Сабаа Тахир например 😉

~ * ~

Оценка на книгата:

2 коментара

  • Martina Lambova

    Много ти благодаря за това ревю! Тъкмо се чудех какво да поръчам от Сиела на предстоящата промоция, както и защо не съм обръщала внимание досега на тази поредица въпреки множеството хвалебствия в „Какво четеш“… Сега вече спокойно мога да изтрия „Кралска клетка“ от кошницата за поръчки. :*

    • Калина

      Е, целта не ми беше да спра продажбите на поредицата. Лично аз й бях фен до това заветно заглавие. Дори си го купих на предната промоция. Но наистина останах разочарована, а колкото и да уважавам издателството, не мога да си кривя душата и да кажа на черното бяло. Та така се раждат „негативните“ ми ревюта 🙂

Оставете коментар

%d блогъра харесват това: