Хубава приказка, пълна с чудовища, и една мечта, която си избра мечтателя Ласло Странник

„Във втората събота на дванадесетолунието в град Плач от небето падна момиче. То беше със синя кожа и червена кръв.“

22418740._SY540_

Още с първите си думи тази книга грабва вниманието и увлича читателя във въртележка от събития, емоции и страсти, които скоро няма да напуснат сънищата ви. Лейни ни разказва една хубава приказка, пълна с чудовища, в която няма невинни. Няма добри и лоши, затова пък всички са нещастни и отчаяни. Няма любов. Няма надежда. Няма дори светлина. Но тъкмо, когато си мислим, че всичко е изгубено, един мечтател надига глава и спасява света със силата на ума. Именно това е тайната сила на Лейни като автор – начинът, по който ограбва всяко топло чувство у читателя точно преди да го залее с тонове и тонове слънчева светлина. Начинът, по който затрупва надеждата в сърцата на герои и четящи, почти до издихание, а след това с един мощен взрив ни я връща цяла, непокътната и по-стабилна от всякога. Начинът, по който пише – уникален, неземен, увлекателен до степен на пристрастяване. Историите й пускат корени дълбоко в сърцата и душите ни и остават с нас за дълго, дълго време. Дават ни храна за размисъл за силата на вярата в доброто у хората, поддържането на надеждата жива, дори когато всичко сочи към погром и хаос, и най-вече, защото за къде без нея, историите на Лейни ни навяват на сериозни размисли за любовта. Не онази розова, сластна и повърхностна любов от романтичните книжки. Да, нарекох я повърхностна, защото любовта в книгите на Тейлър разгромява светове, поставя богове на колене и затрива цели цивилизации в свое име. Проправя си път между изгубените сърца дори в смъртта и е готова да престъпи всякакви закони, стига да събере влюбените отново. Любовта в историите на Лейни е красива, поглъщаща, опрощаваща, преобразяваща. Тя е магия. И мечта.

„Мечтата избира мечтателя.“

Lazlo-Strange-the-Dreamer-Decal-731x1024

Ласло Странник е сирак без минало, без име, без корени. Момче мечтател, вечно забил нос в книгите, жаден да погълне следващата приказка, следващата мечта. Той вярва в чудатото и магията с достатъчно разум, че да не се отплесва от реалността, но и да запази отворен ума си за невъзможното. И именно неговите идеи, неговите приказки, неговата вяра в Невидимия град е това, което в крайна сметка полага основите на легендата му. Легенда, която както се оказва, тепърва предстои да бъде написана.

 

e8c71a3ff3b22eb0d20d5aaeb4284a82

Странник е нашият централен персонаж, който освен че ни учи да мечтаем, ни показва още простичкия акт на помощ заради самата нужда на човека отсреща от такава. Показва ни една наивност, доброта, чистосърдечност и ум, който не познава подлите улички на задните мисли. Странник е млад мъж и може би единствената невинна душа в историята, но пък с достатъчно широк размах на крилете, та да помогне на изгубените души в Плач да поемат по пътя на изкуплението. Дали всичките му приятели ще се възползват от този шанс обаче си остава загадка, която надявам се ще разбулим в следващата книга.

И преди да ви опиша колко горещо ви препоръчвам да прочетете тази книга (ако пък все още не сте се докосвали до творчеството на Лейни, то значи горещо ви препоръчвам да прочетете ВСИЧКИТЕ й книги!), ще последват малко размишления със спойлери, така че стойте нащрек!

*СПОЙЛЕР*

Разбира се, историята не се изчерпва само с Ласло. Той поставя началото й, но веднага щом осъществява най-горещата си мечта – да открие Плач и да разкрие тайните на града – на сцената изкачат още герои. Те от своя страна също са тясно обвързани със сюжета и със самия Невидим град. Петте издънки на боговете, Богоубиеца и неговите тицеркани, жителите на Плач – всички те участват в заплетена мрежа от скръб, ужас и срам, омраза и отвращение, и огромна доза страх. И всичко това заради прищевките и малодушното отношение на шепа „богове“. Но боговете не кървят, нали, така че какво всъщност са Мезартимите? От края на книгата си правя някои заключения за синия цвят на кожата им и металът мезартиум, а като цяло имам и теория за целта на нашествието им на Земята, но наистина не проумявам жестокостта зад действията им. В действителност ли би могла да бъде просто прищявка на могъществото им, парадиране на необятната им сила над безпомощността на хората. Макар че, както доказва Ерил Фейн, Мезартимите съвсем не са толкова непобедими. Дори са си съвсем смъртни в същността си. Но трябва да им се признае, че успяват да поставят началото на една ужасяваща поредица от събития, която просто прави невъзможна задачата на Ласло да върне обратно някогашния величествен вид на Плач. Или пък може би не?

„Сянката на тъмните векове все още витае над нас.“

strange-the-dreamer-godspawn-900

Величественият серафим хвърля мрачна сянка над любимия град на Ласло. Цитаделата пази спомени за толкова много болка, кръв и нещастия. За толкова много унижения и кошмари. За толкова много покварени души. Ерил Фейн може и да е герой за народа си, нека си го кажем честно – кой не би го възхвалил при това положение, но за петте осиротели деца, пък били те и издънки, той е касапин. Чудовище. Само че Феръл, Руби, Спароу, Сараи и Миня също не са съвсем невинни души. Докато прегрешенията на първите трима опират само до това, че играят ролята на наблюдатели без да избират страна в един очевидно назряващ конфликт, то оставащите две момичета никак не са бездейни в омразата и гнева си. Миня може би е най-пречупената душа след тази на Ерил Фейн. Двамата носят спомен за такъв преживян ужас, че години по-късно все така не успяват да се отърсят от пипалата му. Миня е застинала физически във времето, все така изглеждаща като шестгодишно момиче. Но на мен ми се струва, че дори чувствата, разсъжденията и държанието й също така си остават детински. Което ще се окаже много по-сериозен проблем, отколкото предполагате.

„Откраднато име, откраднато небе. Откраднати деца, откраднати години. Какво друго са били Мезартимите, помисли си Ласло, освен едни крадци от епична величина.“

tumblr_oridi1DntO1uzfduco1_1280

Сараи дълги години се е поддавала на манипулациите на пречупената си сестра. Докато в един момент не започва да мисли самостоятелно. Но все така не се престрашава открито да се опълчи срещу Миня, а това води до катастрофални последици за живота в Цитаделата.

„- Ти мислиш, че добрите хора не могат да мразят? Мислиш, че добрите хора не убиват? (…) – Добрите хора правят всичко, което правят и лошите, Ласло. Само че наричат това справедливост.“

И стигаме до може би най-изтерзания образ в книгата за мен – Ерил Фейн. Добър и доблестен мъж, преживял жестоки кошмари в ръцете на боговете, обърнал страха и омразата си в оръжие, в борба за освобождение, само за да заживее в сянката на някогашното си аз. Богоубиеца е черупка, човек без душа и чувства, защото са му били взети насила, останал да живее със собствения си срам и позор от дело, довело до свободата на народа му, но и до неговото лично заробване. Много тежко ми бе да гледам отношенията им с Азарийн, да слушам за историята им, да стана свидетел на последиците. Силно се надявам двамата тицеркани да намерят покой към края на това приключение и да заживеят нормален живот, доколкото спомените от преживяното им позволят.

Дори самата аз не мога да взема страна в този конфликт. Като жена разбира се силно съчувствам на жертвите на боговете, намират деянията им за гнусни и отблъскващи без значение мотивите зад тях. Не бих могла обаче да оправдая и касапницата в детската стая, кървава касапница, оставила трайни белези и у извършителите, и у жертвите. Но и бездейното отношение на някои от издънките на боговете също не е решение на сложната патова ситуация между Цитаделата и Плач. Не съм сигурна как ще се разиграят идните събития, сигурна съм обаче, че ако не беше мечтата на Ласло и надеждата на Сараи, тази история нямаше да има никакъв шанс за щастлива развръзка. И понеже това е Лейни то аз силно вярвам, че след като ни преведе през трънлив и страшно неравен път на мрак, кошмари и ужаси, ще ни изведе към по-светло, топло и изпълнено с надежда бъдеще за героите. Предстои да разберем, предполагам.

*КРАЙ НА СПОЙЛЕРА*

Това е една приказка, в която боговете не са добри. Не носят избавление. Не носят мир в душата на вярващите. Вместо това те са чудовищата в тъмното, от които се боим, от които се молим за спасение, от които бягаме извън сенките. Но понякога трябва сами да се спасим, да бъдем собствените си герои. И това невинаги значи лаврови венци и светли бъднини. Това е приказка за един мечтател, който дръзва да напише собствената си история, след като е прочел, и подпомогнал, хиляди други. Мечтател, който силно се надявам ще спаси света. И любовта.

C7EfzpyXQAE0C2a.jpg large

„Мечтателя Странник“ е книга, която ще надмине всичките ви представи и очаквания, ще разбие сърцето ви, ще опустоши душата и сънищата ви и ще превземе всеки съзнателен миг от живота ви докато не я прочетете от кора до кора. Това е книга, която се чувства, не е просто машинално прехвърляне на букви. Така че, фаранджи мои, не просто ви препоръчвам тази книга, препоръчвам ви един свят и една приказка, толкова вълшебни и неземни, че в края на това приключение може и да се зачудите какъв трябва да е естественият цвят на кожата и защо не усещате ударите на второто си сърце 😉


П.П. фаранджи не е обида, а още една причина да прочетете книгата, за да откриете значението на думата 😜

~ * ~

Оценка на книгата:

Оставете коментар

%d блогъра харесват това: