Плезънт и Каин отново в действие, но дори в света на детектива-скелет възкръсването невинаги е особено добра идея

„Боя се, че ще трябва още някой да се внедри под прикритие. Съвсем безопасно е, уверявам те. Поне би трябвало да е безопасно. Най-малкото така предполагам, макар че, ако не извадим късмет, може и да стане леко опасничко. Пък то, ако си говорим честно, нашият късмет обикновено не е на ниво…“

Скълдъгъри Плезънт е може би втората ми най-любима поредица след Хари Потър. Оригиналният сюжет, духовитите образи, хапливият тон на диалозите – всичко това и още толкова много те пленяват още от първата страница на историята. Динамиката на действието, скоростните, невъобразими обрати, и откровено казано абсурдните начини за спасяване на света са допълнителен плюс, който тотално заличава факта, че главната героиня започва приключението си на 12 години, а главният герой е скелет. Прощавайте – детектив-скелет наклонена черта магьосник наклонена черта още толкова много други неща.

Ето защо при новината на нова книга след официалните 9 се зарадвах страшно много – все пак получавахме нова доза Скълдъгъри. И докато чаках да ми се отдаде удобна възможност да прочета книгата в оригинал, от издателство Артлайн Студиос ни изненадаха с превода. Разбира се, веднага си поръчах книгата на pre-order с обещанието за автограф от автора и безплатна доставка. Няма да коментирам разочарованието си от странния избор за корица, който и до ден-днешен не разбирам, нито за голямото D с две чертички, което представлява прехваленият автограф на Ланди, нито пък факта, че така и не получих книгата с безплатна доставка. Да, последното може и да ви се струва дребнаво, но на фона на всичко останало, което не беше наред с тази книга, това просто беше върхът на айсберга. И така, няма да коментирам всички тези неща. Но ще ви кажа защо „Скълдъгъри Плезънт: Възкръсване“ ме разочарова като история, принадлежаща на един любим вече мой свят.

Според мен „Възкръсване“ представлява опит на Ланди хем да задоволи читателския глад, хем да изкара още пари от един успешен продукт. Да обаче, когато вече започваш да си смучеш от пръстите истории за герои, с които оригинално си приключил след девет книги, то някак десетата се превръща в призрак на легендата, в бледо копие на блясъка, който първоначално е спечелила поредицата. Не останах доволна от тази история – да, видяхме старите ни, познати герои, Дерек бе запазил характерния си стил на писане, а преводачите (шапка им свалям!) бяха се справили прекрасно с превода на хапливите, саркастични и абсурдни диалози; действието на историята си бе все така динамично, с шантави обрати, нелепи стечения на обстоятелствата и за добрите, и за лошите, които предизвикваха еднаква порция смях и шок у читателя, всичко като че ли беше същото и все пак – липсваше й душа на тази история, липсваше й емоция, липсваше й живот. Просто едно машинално вървене по познати коловози, но нищо кой знае какво съществено, което да допринесе към общата картина. Не знам дали е защото трябваше да преминем през един задължителен период на самомнителност и самосъжаление от страна на Валкирия, дали защото трябваше да я видим със съвест, след като в продължение на 9 книги тя ни бе представена като това готино, бойно маце, което нищо не може да събори. Каквато и да е причината обаче, ако Дерек смята да пише и следващите си книги в същия дух, то тогава аз сериозно смятам да спра да ги чета.

„Страхът е като студена вода, която тече по вените ти – не се ли движиш, ще се превърне в лед.“

Все пак едно нещо беше направил Ланди като хората, а именно да представи Валкирия в нова, по-улегнала, по-смъртна светлина. Преди на моменти това момиче малко си ме дразнеше с прекомерната си самоувереност, с глупавите си грешки и арогантното си отношение. Сега виждаме една млада жена, която си е взела поука от изживяното приключение и принесените жертви в името на великото добро, виждаме, че Каин все пак има съвест и тази съвест я изяжда отвътре, тормози я, прави я по-внимателна и разсъдлива. Чух, че много хора не са доволни от новото й Аз, че я намират за твърде мудна и нерешителна, но за мен поведението й бе напълно адекватно спрямо извършения грях и вината, която я преследва в последствие. Все пак в напечените ситуации тя успяваше да се справи със злосторниците, пък и нали Скълдъгъри бе до нея почти неотлъчно, пак успяха да останат живи в края на приключението. Обаче главоломно се провалиха в предотвратяването на бедствието. Какво пък, нека видим как ще се развият нещата за феноменалното книжно дуо.

„Възкръсване“ ме остави с крайно смесени чувства – хареса ми, но и страшно много ме разочарова като нова история със старите ми, любими герои. Както казах всичко и си беше по старо му, но и някак му липсваше живот, за да ме трогне и да си кажа „Нямам търпение за следващата книга!“. Е, все пак ще я прочета, любопитна съм, но този път определено няма да подходя с големи надежди. Знае ли човек, тогава може и да се случи магията 🙂

~ * ~

Оценка на книгата:

Оставете коментар

%d блогъра харесват това: