За извънземните с любов

След като прочетох Скитница нямаше как да не се замисля за Здрач. И това не е защото има някаква прилика между историите – аз лично не открих такава, а защото си припомних какво всъщност ме накара да се влюбя във вампирската сага навремето. Стилът на писане на Майър, начинът на изграждане на историята и на самите героите, способността на авторката на предава в подробности вътрешните мисли и емоции на персонажите си – всичко това е което прави книгите на Майър толкова добри и запомнящи се. Всъщност опитвам се да кажа, че книгата ми хареса много, адски много! И това след като бях гледала филма два пъти преди години, т.е. знаех какво ще се случи и въпреки това плаках и се смях, страхувах се и се ядосвах с тези невероятни герои. И разбира се търсех разликите между филм и книга и открих, че Джаред всъщност никак не ми харесва като човек! А Скит е претърпяла много повече болка – душевна и физическа, отколкото ни показва киното. Но нека започна отначало…

Допадна ми философският елемент на историята и съвсем сериозно се замислих кой има право в случая. Нашествениците очевидно идват с мир – те имат средствата да излекуват всяка човешка болест, травма и нараняване, а с внедряването си в човешките тела носят и една футуристична утопия, в която законите се спазват, хората са добри и честни, няма престъпност, няма бедност, няма страх. Всеки допринася с нещо за цялостта на обществото. Природата е опазена, а планетата вече не е застрашена от унищожение под една или друга форма. Но всичко това идва с висока цена, а именно самото човешко съзнание. Нашествениците превземат тялото на домакина си и изтриват съзнанието, което е вътре. Изтриват личността. И тук идва философската част – това дело може ли да се сметне като убийство? Можем ли да кажем, че извънземните са зли, когато физически не нанасят никаква повреда? Човешкият вид като физическо съществуване просперира, но съзнанието, духа, личността, която е била в тялото, е изтрита и това всъщност не е ли по-голямото зло? И тогава идват човешките емоции, които както знаем са хормонална реакция на тялото към околната среда, но и които са вградени в човешките гени и новопристигналите „души“ не знаят как да се справят с тях. Как да ги преодолеят. Как да не позволят на чувствата, на човешките чувства, да им въздействат. Книгата ни показва точно това – добрата и лошата страна на хора и извънземни, и как взаимодействието помежду им оказва сериозно влияние и води до промяна в начина на мислене и на двата вида.

Скит е душа, живяла осем живота на осем различни планети, но никога не е успяла да намери своето място, своят дом сред тях. Земята е нещо ново, нещо невиждано досега със всички свои природни и емоционални чудеса. Задачата на Скит е просто да се влее сред потока, да изживее поредния си живот и да натрупа нова доза знания за Вселената. Но упоритият и неспокоен дух на домакина й не й позволява да остане безучастна към случващото се. Скит се адаптира бързо и дори твърде добре към новото тяло, до такава степен, че дори възприема мислите и чувствата му като свои собствени. Което е и причината да предприеме налудничаво и опасно пътуване през пустинята, за да открие хората, които вече и тя е започнала да обича. Но това, което намира, надхвърля и най-смелите й мечти и преобръща живота й наопаки.

Роднините и приятелите на Мелани се оказват доста разнородна група – чичо Джеб е хитър, пресметлив, но с добро сърце и той е основата, върху която стъпва крехкото и бавно разрастващо се доверие в Скитницата. Джейми е вече пораснало момче-тийнейджър, тепърва сблъскващо се с пубертета, като в същото време се опитва да се държи като възрастен, когато всъщност иска да си остане дете. Звучи сложно, но това е най-чистият и добродушен персонаж в книгата според мен. Леля Маги и братовчедката Шарън си останаха като замразени в камък – не промениха мнението си, нито отношението си към Скит без значение през какви изпитания преминаваше тя. Джаред – възлюбеният й Джаред, не можа да ме спечели и това е. С първобитните си претенции над Мелани и тялото й, той се отнасяше откровено грубо и дори жестоко към Скит в началото. Започна да показва признаци на милосърдие едва, когато заподозря, че Мел също е вътре в съзнанието на Скитницата, вътре в собственото си тяло. Беше лицемерен за мен, но поне и бе открит в това си качество – не го криеше. Когато наближи краят и Скит бе готова да освободи Мелани от присъствието си, мисля, че наблюдавахме първата истинска емоция в това момче от началото на историята. И честно казано бях щастлива, че страдаше за няколкото минути, през които бе останал и без едната, и без другата си приятелка. Кайл – ами той също си беше откровен в омразата, не криеше чувствата и мислите си, поради което ми беше трудно да го намразя самата аз на сто процента. Въпреки, че се опита да убие Скит, той не бе жесток към нея. И също като Маги и Шарън не се промени до края на историята, или по-скоро нямаше да се промени, ако не бе допуснал зрънцето надежда да покълне в него и не бе довел Съни. Болката от загубата на неговата любима бе донякъде потушена от новото съзнание в тялото й, което се оказа толкова чисто и добро, колкото може да бъде само една извънземна душа. И Иън – ах, този Иън. Да, той успя да ме спечели. Спечели ме във филма, спечели ме и в книгата. Според мен неговото израстване и промяна можеха да си граничат единствено с тези на Скит. И бе така нежен и разбиращ, забавен и покровителствен и открито красив, че нямаше как да не спечели сърцето на всички – и читатели, и герои. Неговата любов бе чиста, толкова искрена, че бе готов да я жертва стига това да означаваше, че Скит ще живее. И Скит оцеля – не само защото бе обичана от Иън, но и защото добротата и безкористността й й спечелиха незаменими приятели и съюзници срещу всеки, дръзнал да заплаши благополучието й.

Любовта в историята имаше главен акцент, но не онази похотлива любов, а любовта в чистата й форма, онази, която ни помага да преодолеем всяко препятствие, защото знаем, че някой ни чака, някой ще страда, ако ни няма. Любовта е тази, която преобразява героите, не изпитанията, на които са подложени. Любовта е тази, която прави историята наистина красива.

Както казах тази книга ме накара да се замисля сериозно кой всъщност е лошият в историята и кой е добрият герой. Оказа се , че такива няма. Няма ясно изразено добро и зло, красиво и грозно. Извънземните са добри, но превземат планетата ни, изтриват съзнанието ни и унищожават телата на възрастните домакини, защото са по-трудни за овладяване. Хората са станали злобни и пресметливи, изплашени до смърт, но в тях все още има музика, игри, усмивки и толкова много любов. Нищо не е съвсем черно или бяло, цялата история е една сива зона, показваща ни колко невероятно хаотичен е животът. Една от любимите ми сцени е прощаването с Уолт и жертвите, които прави Скит, за да му осигури комфорт в последните му часове на земята. Както и сбогуването на Скитницата преди да я извадят от тялото на Мелани. Тези моменти ни показват сблъсъка между най-силните черти от характерите на хора и извънземни. Показват ни „сивата зона“.

Както казах книгата ми хареса неимоверно много и бих могла да говоря за нея с дни. Има толкова много за обсъждане, за усвояване, за проникване в смисъла на написаното. Смятам, че всеки би намерил по нещо за себе си в нея. Всеки би могъл да научи нещо от Скит, Мелани, Джаред и Иън. Та дори и от Джейми. Историята е напълно развита и приключена с една книга, нищо не й липсва, а персонажите са повече от пленителни и очарователни. Просто четеш и искаш да стигнеш до края, макар и известен, и в същото време не искаш никога да свършва. Това е добро писане за мен, това е феноменален автор. Не мисля, че има толкова голямо число, което да покрие оценката, която давам на Скитница, но да си представим, че съществува и че току-що я обявих за черешката на тортата на романите от този жанр. Горещи благодарности на Сиела, че ни предоставят възможността да се насладим на този шедьовър. И ако още не сте разбрали – препоръчвам с две ръце, два крака и всичко друго на този свят да прочетете тази книга! Няма да съжалявате!

Предполагаше се, че той е мой враг. Може би просто беше побъркан. И ми беше приятел. Не че не би ме убил, ако нещата се развиеха така, но това не би му харесало. При човеците какво повече би могло да се иска от един приятел?

~ * ~

Оценка на книгата:

4 коментара

  • Боби

    Хмм, значи ще й дам шанс!
    Имам наблюдение, че ако ми хареса филм по книга – книгата е зле, и обратното 🙂

    • Кали

      Аз пък много често се зарибявам по книги именно заради филмите им. Може самата история да не се окаже кой знае какво, но книгата винаги е по-добра от филма според мен.

    • Кали

      От това, което помня за филма, да. Той също си беше на висота, но са изпуснати доста елементи от книгата. А точно подробностите правят историята феноменална 🙂

Оставете коментар

%d блогъра харесват това: