Животът на Воронина става крайно опасен с пристигането на „Пазители“

New relationship goals:

 

💜 Ако животът ми беше само мой, бих бил напълно щастлив да го прекарам така – прошепна в ухото ми с дрезгави нотки. – Бих искал да не минава и минута без да те прегръщам. Бих отмивал всяка тежка въздишка от теб, всяка тъжна сълза, всяка болка. Бих го правил до края на живота си.

💜 Имаш ме, Игор. Докато съществувам, ще съм твоя. Завинаги.

💜 Ако имаше любов, която не умира, тогава знаех как да излъжа смъртта и да остана вечна. Вечно жива само в едно-единствено сърце – в неговото. И неговото – в моето.

„Пазители“ е книга, която се чете с едно чувство в началото, друго – в средата, и с трето, коренно различно, в края. И трите емоции са разновидност на всепоглъщащия интерес, дълбоките емоции и помитащите страсти, които предизвиква текстът у читателя. Аз лично съм се смяла със сълзи на очите на сблъсъците между героите, които привидно не се одобряват, но вътрешно кипят от симпатия, любов и привързаност. Има и моменти, в които съм изтръпвала от страх за съдбата на персонажите, изстрадах техните душевни терзания, изживях техните забранени чувства, разменях си скрити погледи с тайните обекти на сърцата им. Признавам, дори малко им се карах, че дори и попсувах, в някои ситуации, защото също като истинските хора и героите на Цвети Владимирова правят глупави грешки, взимат безразсъдни решения, демонстрират магарешки инат. Да, Ксения, гледам теб!

Е, Ксения не е напълно отговорна за поведението си, поне в моите очи. Честно казано, повечето проблеми около нея произлизаха именно защото обкръжението й не знаеше какво в крайна сметка иска от това момиче. На моменти семейството и приятелите й бяха крайно неадекватни спрямо метаморфозата, която преживяваше нашата героиня. Всеки се опитваше да наложи свой собствен модел на поведение над нещо уникално и невиждано до сега в природата и в крайна сметка само допълнително вгорчиха и без това киселия живот на Ксения. Но й мислеха доброто, надявам се, така че им е простено. Донякъде 😁

Историята ни представя няколко нови и интригуващи персонажа, които ще изиграят съдбоносна роля в живота на първородната. Дорин е такъв образ, който се появява от нищото и буквално превзема сцената с нахаканата си усмивка, арогантното си държание и всезнаещата си уста. Добре, осъзнавам че звуча досущ като Зоя, но Игор си остава мой фавори, а адашката и Рали и който още там го иска тоя Дорин, могат спокойно да си го поделят.

Друг любопитен и нов герой е пробуденият Франко Фарезе. Обстоятелствата около неговата поява в историята и самата му роля в нея са много интересни и заплетени, и определено предизвикват буря от емоции у читателя, лутащ се между възхищение, неприязън, възмущение и възторг пред този противоречив образ. Спирам до тук, за да не издам някоя пикантерия около Фарезе, която ми се ще сами да изживеете с книгата.

„Пазители“ смело подхваща и продължава историята там, където я приключихме с „Вестители“. Действието се развива с шеметна скорост, която неусетно ни превежда през препятствията и тегобите на Ксения по пътя й към себеизграждането и себеосъзнаването й в новия свят, в който я въвлече Игор с появата му в София. В живота на първородната се появяват нови и стари образи от миналото, които въпреки яростната й съпротива, ще разбият защитните стени около сърцето й и ще си проправят път към милата й и чиста душа. Израстването на Ксения за мен лично бе осезаемо и пълноценно, макар в някои отношения да узря твърде бавно за моя вкус. Да, пак говоря за Игор, няма да спра да ви говоря за Игор 🤪

Много тайни и мистерии ни биват разкрити в процес на развитие на действието. Най-малкото ни става ясно защо поредицата се казва „Проклятието на Воронина“. Или поне си мисля, че ми стана ясно, но както споменах и предния път, читателската ми заблуденост е на висоти, на които дори Еверест ще завиди, та може и да съм пропуснала нещичко от големия замисъл. Екшънът, драмата и сърцераздирателните моменти също изобилстват в една перфектна хармония предвид естеството на сюжета, и са толкова истински и детайлно обрисувани, че читателят е просто обречен да потъне в дебрите на тази фантазия без никакъв шанс за глътка въздух от реалността. Но пък и кой ли се сеща за реалния свят, като имаме този на вестители, пазители и още нещо?..

Финалът ни оставя без думи. Затова и няма да се впускам в излишни обяснения, защото това са сцени, които трябва да се прочетат на всяка цена. И които затвърждават крайната ми оценка, че „Пазители“ е едно достойно и умопомрачително добро продължение на историята на Ксения и Игор и всички онези, дръзнали да се опълчат на една мнителна и архаична система. Освен това може и да предизвика лек наркотичен глад и неистови пориви да отгърнете първите страници на „Благословени“. Пък дали ще спрете до там зависи само от това колко страх берете пред адашката, на която сте обещали да прочетете финалът на поредицата заедно 😋

~ * ~

Оценка на книгата:

Оставете коментар

%d блогъра харесват това: