„Тези плитки гробове“ или колко дълбоко трябва да заровиш тайните си

Този път си взех поука и подходих към книгата без никаква предварителна нагласа. Е, разбира се, знаех, че е исторически роман, или по-точно, че действието се развива преди малко повече от сто години. Но нищо повече. И естествено за пореден път бях тотално пометена от таланта на Донъли – без значение какво очаквам или не от нейните книги, всеки път получавам нещо ново, поднесено по запленяващ и уникален начин.

Този път историята е със силно криминален характер – имаме двама души, твърдо решени да открият истината зад серия убийства, имаме мистерия, имаме „съспенс“, има всичко необходимо този роман да стане бестселър. Особено много ми хареса как на всяка крачка се разкриваше една тайна, само за да могат на нейно място да се появят десет нови. Предполагам за по-набитото око, в това число включвам и моя милост, колкото и скромно да звучи, интригата в историята е била прозрачна. Наистина аз се досетих за голяма част от нещата още към средата на книгата, в това число и за истината около Лудата Мери и Феята Фей. Може би донякъде отгатнах и финала. И въпреки това поглъщах всяка следваща страница така сякаш животът ми зависеше от това – толкова увлекателно и добре изградена бе историята, че имах чувството, че гледам филм, а не чета книга. През цялото време можех да си представя всяко едно действие на Джо, всяка една мимика на Еди, представих си Оскар в моргата как небрежно говори за трупове и смърт, представих си ужаса в „Даркбрайър“, представих си както луксозния живот на висшето общество на Ню Йорк, така и мизерията и нищетата на бедните квартали. Контрастът между двете бе просто покъртителен. А осъзнаването, че сто години по-късно положението на Земята не се е променило, е още по-тягостно.

Като всяка историческа книга, и тук се сблъскваме с предразсъдъците и ограниченото мислене на обществото в миналото. Започвам да откривам един модел в историите на Донъли, или по-точно в тези, случили се в миналия век, а именно жаждата на героините й да постигнат нещо повече с живота си от това, което им повеляват традициите на времето, в което живеят. Героините й едновременно принадлежат на епохата си, но и като че ли идват от едно друго време, от бъдеще, в което жените са на равни начала с мъжете. Където не са пренебрегвани, където мнението и думата им имат същата тежест като тези на противоположния пол. Където са свободни сами да избират съдбата си. А не е ли всъщност това крайната цел на всеки един човек – свободата да открие себе си и да бъде тази личност без ограниченията на чуждото мнение?..

Джоузефин Монтфорт е именно такава героиня – будна, интелигентна, смела, безкористна. Тя живо се интересува от истината и не се спира пред нищо, дори пред собствения си страх, за да я открие. Или да я изрови в нейния случай. Прекрачвайки всички норми на своето време, Джо не само разплита мистерията около смъртта на баща си и сътрудниците му до край, но и успява да си извоюва достойно място в обществото, да намери нови, истински приятели и да открие любовта на живота си. Както и да направи няколко грешки по пътя, но пък кой е безгрешен в крайна сметка? Освен това открива, че хората, от чието мнение най-много се е страхувала, всъщност й оказват най-голяма подкрепа в изграждането на новия й живот – и майка й, и приятелят й Брам изказват възхищението си от жената, в която се е превърнала Джо, докато е изравяла истината на яве. Така че откъдето и да го погледнем това е история с щастлив край. Дори усмивката на Еди го потвърждава. Освен това книгата си върви и с една много важна поука – внимавайте колко надълбоко заравяте миналото си, защото плитките гробове винаги разкриват обитателите си…

~ * ~

Оценка на книгата:

Оставете коментар

%d блогъра харесват това: