Четатон „Мастилени Калинки – Нивганощ“: Равносметката

На това му казвам аз изтощително спортуване 😁 Вторият епизод на „Мастилени Калинки“ мина под логото на „Нивганощ“ – книга, която мен лично ме шокира и забавлява в равни части. Джей Кристоф притежава талант да влиза под кожата на читателите си и да им разбърква ума в такава каша, та чак да започнеш да обръщаш внимание на сенките в ъгъла. Четатонът, посветен на първата част от поредицата за Мия Корвере, приключи едва преди няколко дни и аз реших да споделя с вас цялостното си преживяване. Спрях се на четири заглавия, с които успях да се справя за 9 дни. И дори вмъкнах едно извънкласно четиво в лицето на младежката книга „14-14“. Но да се върнем на темата – ето и впечатленията ми за всяка от историите, с които се предизвиках в рамките на 10 денонощия:

„Нивганощ“, Джей Кристоф – След като бях прочела (добре де, прослушала – подробности…) „Illuminae“ и „Gemina“, някак просто си знаех, че ще се влюбя и в тази история. Оказа се, че никак не съм била далеч от истината – тук просто стилът на Кристоф лъсва в целия си циничен, безпардонен, саркастичен и арогантен блясък. С тази книга се смях, страхувах и шокирах на всяка страница. Понякога едновременно дори. По едно време се хванах да мечтая за съвместна колаборация между Кристоф и Сара Дж. Маас, защото просто си знам, че Селена и Мия биха взривили света, ако се съберат в един свят. Конкретно в тази книга ми хареса развитието на образа на Корвере, израстването й, запазването на чистото й сърце сред кървавите води на Червената църква. Умът ми не го побира какви приключения биха могли да очакват героинята, но съм сигурна, че ще бъдат умопомрачително добри също както в „Нивганощ“. По-подробно мнение ще изложа скоро в самостоятелно ревю на книгата 🙂

„Розата и камата“, Рене Ахдие – Чета си ревюто за „Гневът и зората“ и си мисля аз ли съм го чела това, друга авторка ли го е писала, за същата история ли си говорим. Защото определено не почувствах и зрънце от тази пясъчна магия и ориенталска омая, които са съпътствали първа част от дуологията за Шахризад и Халид. Тази така пламенна любов и изпепеляваща страст бяха като мараня в зноен ден, димни сигнали в далечината на една отдавна забравена история. И може би това ми е бил проблемът – твърде много време мина от прочитането на „Гневът и зората“ и макар в основата да съм наясно със сюжета, много подробности ми убягваха, които вероятно са били от жизненоважно значение за възприемането на „Розата и камата“. А може и проблемът да е наистина в книгата – честно, не знам какво да ви кажа.

Да, имаше моменти, които ме трогваха до сълзи, имаше известна пясъчна „съблазън“, имаше красива романтика между персонажите, смея да твърдя, че дори имаше известна логика в действието, която при други обстоятелства можеше и да ме увлече, но в случая както вече казах не успях да се потопя съвсем в думите на Ахдие. И поради някаква причина Шахризад, която толкова ме е впечатлила в „Гневът и зората“, сега ми се стори безлична, като реклама, която телевизионният канал не спира да върти за продукт, който е крайно прехвален с ефикасността си. Изобщо дамите в историята очевидно са гласени за движеща сила на сюжета и все пак останах далеч по-впечатлена от мъжките образи, отколкото от женските.

Наистина не мога да определя крайна оценка за това заглавие. Чете се бързо, приятно и разтоварващо е, има си своите положителни качества като богат и динамичен сюжет и пясъчна обстановка, магия и любовни терзания, но в същото време мога да посоча 1001 недостатъка на наратива. Чувството буквално е повдигане на рамене с „мех“ възклицание.

„Денят на инвикта“, Николай Пеев – Тази книга бе моето предизвикателство в научно-фантастичната категория на четатона. Започнах я с голям интерес, а и прологът определено грабва вниманието почти на мига. Като цяло светът на инвикта е богат и доста реалистично изграден, сюжетът е динамичен и достатъчно детайлно представен, та читателят да си представи действието като на лента.

Обаче за съжаление на места разказът ми бе твърде разпилян и не успявах съвсем да проследя мисълта на автора. Чувствах се така, все едно съм хванала интересен филм по средата и съм изпуснала изграждането на всички важни взаимоотношения и сега не ми е ясно кой и защо прави това, което прави. Но не се подвеждайте – мотивите на героите в крайна сметка ни биват излагани в прав текст (което е добре за такива блеещи овце като мен) и се заплита страхотна кулминация, която обаче идва точно в края на историята и съответно каквито и недостатъци да има книгата, определено му се приисква на читателя да имаше продължението насреща, та да разбере какво крие съдбата за Силиан и Привидение.

Крайна оценка: добра концепция, но може би с малко повече текст и описание нещата щяха да са съвсем на място – поне за моя вкус.

Бонус: Имаше илюстрации, което за подобен род истории помага много на въображението – отново за блеещи овце като мен 🙂

„Истории за лека нощ за момичета бунтарки“, Елена Фавили и Франческа Кавало – Нехудожественото ми предизвикателство, което определено ме спечели още с встъпителните си думи. Имаше истории, които не бяха много адекватно разказани, защото не усетих съвсем силата им, имаше и една-две, на които може би мястото им не беше съвсем в тази книга (не ме линчувайте, всеки си има някакви разбирания), но като цяло „приказките“ са вдъхновяващи, дават надежда и отварят очите за толкова неща, с които не сме наясно при все пълния достъп до информация.

Книгата ни разказва историите на сто жени, променили света. Сто жени, които са пример за това как няма невъзможни неща, стига да се трудиш упорито, да не се отказваш въпреки всички трудности и да вярваш в себе си и в собствения си успех, дори когато никой друг не ти пази гърба. Тези сто личности ни показват как да бъдем хора, а не просто отделни представители на един биологичен вид. Да бъдеш човек, както се оказва, май е най-трудното начинание за всички нас. Определено ще си пазя това копие и с удоволствие ще чета историите за лека нощ на всички деца в родата.

Ами, благородни ми приятели, това е финалът на втори брой „Мастилени Калинки“. Супер съм доволна че предвид обемът на самата „Нивганощ“, а и извънкласното четиво, пак успях да изпълня нормата, която си бях поставила за цел. Като цяло и изборът ми на заглавия също бе задоволителен, макар да можеше и по-добре да бъде. В заключение ще кажа само, че просто има твърде много книги и твърде малко векове, а понякога ми се иска да бъда книжен червей и да изям някой нахалник. Това няма никакъв смисъл за вас? Е, прочетете „Нивганощ“ и пак ще си говорим 😋

2 коментара

Оставете коментар

%d блогъра харесват това: