„Божигроб“ – арената, на която се раждат легенди и умират богове

„Ако Отмъщението има майка, тя се казва Търпение.“

Търпение – ще имам нужда от голяма доза от тази митична способност. Защото както се оказва можеш да прочетеш „Божигроб“ в рамките на два-три дена, но няма висша сила на тоя свят, която да докара последната част от пъзела в ръцете ми преди официалната дата на издаване. Говоря за „Darkdawn“, разбира се. Кога е официалната дата? Септември месец. 2019 година! О, струва ви се смешно как драматизирам ситуацията?! Прочетете „Божигроб“ и пак ще си говорим.

Не, не ви се карам. Може би малко прихващам от остроумието и сарказма на Кристоф. Може и винаги да съм си била drama queen – на кого му пука наистина?! Не за това става въпрос тук! А за „Божигроб“ – продължението на „Нивганощ“ е просто невъзможно добро, толкова увлекателно и умопомрачително интересно, че няма шанс да оставите книгата преди да сте стигнали финала на Магни. Всичко, което ви е пленило в първата част от историята на Мия Корвере, тук ще го намерите в десетократно по-големи дози. Което значи, че получаваме повече авторски бележки, повече уникални саркастични забележки и остроумни реплики, повече кръв, повече еротика, повече сенки и – о, благородни ми приятели – повече екшън, интриги и невъзможни обрати, за които просто не сте готови. Не сте, казвам ви.

Вече близо година Мия се подвизава като пълноправно Острие на Девата на Благословеното убийство. Не всички в духовенството са крайно въодушевени от този факт, но човек не може да се бори с истината за твърде дълго. И все пак младата Корвере пристигна в Тихата планина с единствената цел да придобие уменията, необходими й да изпълни въздесъщото си отмъщение – убийството на консул Скайва и кардинал Дуомо, виновниците за разбития й живот. Но като Острие на Червената църква Мия трябва да следва куп правила и закони, които сериозно я спъват в постигането на личните й вендети. А и колкото повече се задържа между стените на Църквата, толкова по-близо се доближава до тайни, които ще променят бъдещето й завинаги.

Ето защо никак не е чудно, че при първата й се отдала възможност да покоси с един удар двамата си смъртни врагове, Мия дори не се поколебава и продава сама себе си в робство, което я отвежда до пясъците на арената. Пясъци, окъпани в кръв и слава – единственият завет на гладиатите в Айтрия. Животът като роб отвежда Мия до далечни и смъртоностни места, където тя трябва да си заслужи шампионската торква или да умре безславно. Животът като роб ще отвори стари рани и ще остави нови белези, които да напомнят на наследницата на рода Корвере коя е и за какво е родена. Животът като роб може да се окаже крайъгълният камък, който ще промени изцяло бъдещето на нашата героиня. Или пък не чак толкова – това е Мия все пак, нека не забравяме с кого си имаме работа: по-инатлива, твърдоглава и целеустремена особа едва ли сме срещали измежду страниците. Добре, и това не е особено вярно, но разбрахте какво искам да кажа!

„Човек трябва да се примирява със съдбата си, Гардже. Или ще бъде погубен от нея.“

Докато се обучава за гладиат и си пробива с кръв и пот път до великите игри Магни, младата убийца ще се сблъска с неприятната истина за робството, ще види света, в който живее, от дъното и може би именно това ще й помогне да не загуби съвсем човечността си докато отнема други животи. Мия ще срещне нови приятели и съюзници, ще създаде връзки, макар наистина много да се старае през цялото време да не се привързва, и определено няма да остане безучастна към съдбата на новите й познайници. Но понякога доброто сърце ти предоставя далеч по-добър шанс да изпълниш отмъщението си, отколкото безчувствеността и студеното хладнокръвие. И разбира се – търпение. Ако Отмъщението има майка, тя се казва Търпение.

Атмосферата в дома „Ремус“, както и на арената, е магнетична, наелектризираща и пълна с адреналин. Така добре написани битки и предадени емоции, че читателят буквално прелита през страниците, докато дойде краят на поредното изпитание на пясъците. Усещането от тези сцени бе като да се завърна към гледането на любим мой сериал – „Спартак“. Дори подозирам, че Кристоф или е бил един от главните сценаристи, или страшно много се е впечатлил от сюжета, но определено имаше доста прилики в атмосферата, която бе сътворил в книгата за своите гладиати. Което само направи историята още по-пристрастяваща и опияняваща с шеметното си действие.

Краят е именно това, което ще ме държи на тръни, докато видим третата, финална част от поредицата, на бял свят. Има неща, за които се досетих далеч преди главните ни герои. Но имаше и такива обрати, които тотално ми завъртяха главата и ме оставиха да се задушавам от напрежение. Просто умът ми не го побира „що за побъркан негодник ще измисли това“ – да остави две години разстояние между кулминацията и развръзката на епичното си фентъзи. Типичен Кристоф, благородни ми приятели. Типичен Кристоф.

„Такава е силата на думите – двайсет и шест букви могат да нарисуват цяла вселена.“

5 звезди са твърде ниска оценка за тази книга. И цялата вселена да й отредя, пак няма да стигне, за да отрази таланта на Джей, изключително увлекателната и невероятна история и пълнокръвните герои, които стават неусетна, но дълбока част от живота на читателя. Все още ни очакват много тайни за разкриване, кръв за проливане и разни други интересни неща, които се случват в мрака, но до тогава „Божигроб“ успешно може да утоли жаждата ви за приключения. Или да я разгори още повече – наистина зависи от гледната точка, като се замисли човек…

Хиляди благодарности към издателство Егмонт за предоставената възможност! ❤

~ * ~

Оценка на книгата:

Оставете коментар

%d блогъра харесват това: