Кралица на пламъка и яростта или „Принцеса на пепелта“, а може би просто още една клиширана история

Благодаря на издателство Егмонт за предоставената възможност!

~ * ~

„Принцеса на пепелта“ представлява типичното YA фентъзи за поробен магичен свят, в който една забравена принцеса надига глава срещу неправдата на завоевателите си. След като става свидетел на падането на своето мирно царство в жестоките ръце на каловаксийците, а собствената й майка е убита пред очита й, Теодосия Хазара е принудена да търпи подигравките и наказанията на новите си господари, водена от мантрата „Прави императора щастлив и ще бъдеш в безопасност!“. Десет години Теодосия играе ролята на пречупената, глупава Принцеса на пепелта, за да остане жива. Докато един ден бива принудена да премине граница, която ще промени съдбата й завинаги. Но дали актрисата не е повярвала твърде силно в лъжата, която продава на императора? Дали все пак не е свикнала със златната си клетка, дали пък „безопасният“ й живот в двореца не й е напълно достатъчен? Само призраците на миналото са способни да подтикнат Теодосия да погледне толкова навътре в себе си и да открие отговорите на тези въпроси. А дали те ще й харесат е нещо напълно различно.

Историята върви гладко, чете се бързо, действието е относително динамично и няма твърде гротескно обрисувани сцени въпреки характера на заплахите и насилието, за което се намеква през цялото време. Себастиън донякъде е успяла и да улови същността на взаимоотношенията между завоевател и поробен. Създала е и доста убедителни отрицателни персонажи, които читателят би могъл с лекота да намрази още след първата си среща с тях. И трябва да призная, че въпреки наличието на любовен пентаграм, принц Сьорен все пак реагираше някак доста разумно на любовните си премеждия. Но о, ако това само стигаше!…

Предполагам от не особено ентусиазирания ми тон вече се досещате, че не съм много впечатлена от творбата на Себастиън. Проблемът ми с тази книга е, че всъщност нямам проблем – историята не предизвика абсолютно никаква емоция у мен, освен може би облекчение, че съм я завършила. Безхарактерните и абсолютно лишени от всякаква идентичност персонажи с нищо не спечелиха любовта или омразата ми към тях, какво остава пък за съпричастност. От километри се виждаше поредното клише в жанра, което ще използва авторката, за да постигне интригата в сюжета си. Добре структуриран текст с последователно действие, но без никаква емоция в него. Стил, в който няма нищо впечатлително, нищо запомнящо се, нищо, което да ме накара да си кажа „искам да прочета продължението“. Дори основата на историята не е нещо оригинално – завоевания, магия, любовен триъгълник на нищото в хаоса от един бунт. А трябва да ви кажа, че направо „обожавам“, когато главната героиня вземе, че се флюби във врага – Стокхолм much?…

Няма да класифицирам ревюто като негативно, защото както вече споменах, не изпитвам никакви чувства към книгата, пък били те и отрицателни. Но това са общите ми впечатления от творбата на Себастиън. С голямо нетърпение чаках да прочета „Принцеса на пепелта“, защото реално е представител на един от любимите ви типове истории в жанра. Но Лаура или няма достатъчно развито въображение, или е съшила купища клишета с бели конци, та да пробута нещо на читателя и да си прибере хонорара. Освен това обърнете внимание на страници 282/299-300 и 337/378 и ми кажете само аз ли виждам как авторката си повтаря диалозите, но между различни герои?!

А се опитвах да бъда мила в това ревю…

~ * ~

Оценка на книгата:

Оставете коментар

%d блогъра харесват това: