Ами ако да си личност означава много повече от това да си просто роден човек?…

Започвайки тази книга имах неясната представа, че може би ще стана свидетел на книжния, по-лек вариант на Терминатора. Вместо това попаднах на увлекателна, силно емоционална и драматична история в стил „Изкуствен интелект“ – филм, който и до ден днешен извиква сълзи в очите ми. Подобно на голяма част от героите в романа, аз също се привързах към неодушевен предмет, чиято съдба силно ме развълнува и ме държа в напрежение до самия край на книгата. Може да е глупаво и научно погледнато да е лишено от всякаква логика, но именно емоциите са това, което ни отличава от програмируемото мислене. Те са движещата сила на човечеството, те са това, което придава смисъл на живота на тази планета. А когато видиш, че една машина е способна да развие представата за чувство и да го изживее на практика, тогава започва потокът на истински сериозните размисли над теми като „що е то личност“, „може ли един робот да изпитва човешки емоции“, „ами ако?“…

„Изобретяваме, разработваме, изследваме и създаваме, защото не сме доволни от това, което имаме. Водим войни и пишем поеми, защото желаем и копнеем за онова, което не можем да имаме. Да си човек, означава да искаш.“

Колко вярна мисъл – дори изхождайки от личен пример човек може сам да си даде сметка колко истинни са тези думи. Движим се напред, защото искаме още, искаме повече от това, което имаме, искаме да достигнем там, където никой друг не е бил преди нас. Рейчъл Проспър е именно един такъв литературен образец – жена с висок интелект и силно ограничено време на земята, да препуска с часовника, за да може да постигне делото на живота си, за да остави следа, която не само ще помогне на скърбящото й семейство, но и ще положи началото на сериозен напредък в роботиката. И макар на моменти поведението на Рейчъл да предизвиква читателския смут и неодобрение, все пак не бих могла да я съдя твърде строго като знам колко далеч напред в бъдещето е гледал този неин брилянтен ум. И как все пак е успяла да изживее нужните емоции, за да осъзнае и предаде на своя робот нужния баланс между разум и чувства. Или най-малкото да отключи пътеките, които трябва да извърви #787775, за да достигне до свой собствен алгоритъм „ами ако?“.

Историята на Хънтър е доста тъжна, имайки предвид колко брилянтно авторката е успяла да предаде мислите и чувствата на страдащото семейство и на самия андроид. Прочитът ми вървеше сравнително бавно, но не поради липсата на интерес, а точно обратното – защото трябваше да спирам и да обмислям прочетеното, защото се разстройвах от събитията в живота и от емоциите на персонажите, защото просто исках щастлив край, дори и за Ай Рейчъл. Но какво значи щастието за един робот? Ще трябва да прочетете историята, за да откриете този отговор 🙂

Определено останах силно впечатлена от сюжета и от стила на Кас Хънтър. Хареса ми, че успя да ми влезе под кожата и силно да ме развълнува със своите персонажи и виждането си за изкуствения интелект и приложението на роботите в социалните и здравните грижи за обществото. Много ми допадна и нагледният пример как хората показват истинската си природа именно в отношението си към неодушевени предмети. Е, за мен Ай Рейчъл е далеч от неодушевен предмет, за мен тя се превърна в истинска личност в хода на историята. Или поне успя да постигне максимално ясно разбиране за това що е то да си личност в един жесток свят на изкушения и неосъществими желания. Дали е продукт на прецизно написани алгоритми или пък израз на саморазвита воля, но изходът от ситуацията, в която Рейчъл поставя опечаленото си семейство, може да остави читателя дълбоко замислен, леко разстроен, но и изпълнен с тиха надежда, че животът винаги намира начин, дори и сред жици, мощни процесори и невидими сензори. А да си личност означава много повече от това да си роден човек.

Благодаря сърдечно на ИК Кръгозор за предоставената възможност ❤

~ * ~

Оценка на книгата:

Един коментар

Оставете коментар

%d блогъра харесват това: